Лий Чайлд - Накарай ме

— А ние знаем ли?

— Точно в този момент имаме много прост план, съставен от три точки. Да закусим, да пием кафе и да намерим Малоуни.

— Това може да не се окаже толкова лесно.

— Кое от трите?

— Да намерим Малоуни.

— Най-добре да започнем от пункта за приемане на земеделска продукция. Намира се до силозите. Обзалагам се, че там знаят имената на всички хора, които живеят в радиус от триста километра. А може и да ударим два заека с един куршум. Ако има нещо съмнително в пшеницата, може би ще го усетим.

Чан кимна и попита:

— Ти как спа?

— Отначало ми беше странно, защото нещата на Кийвър са в стаята. Куфарът му е до стената. Почувствах се, все едно съм някакъв друг човек. Някакъв нормален, обикновен човек. Но след това го преодолях.

Пунктът за приемане на земеделска продукция се намираше в обикновена дървена постройка след кантара за претегляне на стоката. Изглеждаше функционален и нищо повече. Беше точно това, което представляваше. Дори не се опитваше да изглежда стилно или привлекателно. Нямаше нужда. Беше единственото място в градчето, което изпълняваше тази функция, и ако на фермерите не им харесваше, бяха добре дошли да умрат от глад.

Вътре имаше гишета за попълване на формуляри, износен дървен под за чакане на опашка и бюро, на което се записваха доставките. Зад бюрото стоеше побелял мъж с парче молив зад ухото, облечен в гащеризон с презрамки. Мъжът се занимаваше с някакви документи. Сигурно се подготвяше за момента, в който щеше да пристигне новата реколта зърно. Приличаше на човек, който се чувства идеално в малкото си владение.

— Мога ли да ви помогна? — попита той.

— Търсим един човек. Казва се Малоуни — усмихна се любезно Ричър.

— Не съм аз.

— Познаваш ли някой от градчето, който се казва Малоуни?

— Кой пита?

— Ние сме частни детективи от Ню Йорк. Един тип е починал и е завещал всичките си пари на друг тип. Но се оказа, че другият тип също е починал, така че парите трябва да се разпределят между всички роднини, които успеем да открием. Единият от роднините твърди, че имал братовчед в това градче, който се казва Малоуни. Не знаем нищо повече.

— Не съм аз — повтори мъжът зад бюрото. — За какви пари говорим?

— Не е разрешено да казваме.

— Много ли са?

— По-добре, отколкото да те ударят в зъбите.

— Добре, и с какво мога да ви помогна аз?

— Решихме, че може би знаеш имената на повечето хора тук. Представям си, че в един или друг момент всички местни минават през твоя пункт.

Мъжът кимна, все едно току-що беше достигнал до някакво съдбоносно и неочаквано заключение. После натисна интервала на клавиатурата си и мониторът на компютъра му светна. Мъжът раздвижи мишката, натисна нещо и на екрана се появи списък от множество имена, плътно едно под друго.

— Това са хората, които са получили предварително одобрение да използват кантара за теглене на продукцията — обясни той. — Така става по-бързо. А когато има много клиенти, трябва да става бързо. Предполагам, че това са всички хора от околността, които се занимават с производство на зърно. От собствениците до наемните работници и обратно. Мъже, жени и деца. В някои дни от годината този бизнес е работа за цялото семейство.

— Има ли в списъка човек с фамилията Малоуни? — попита Чан. — Ще бъдем много благодарни, ако ни кажеш малко име и адрес.

Мъжът отново раздвижи мишката и списъкът се премести нагоре. Имената бяха подредени по азбучен ред. Той спря по средата на списъка и каза:

— Има един Махоуни. Но мисля, че той почина. Преди две-три години, ако не се лъжа. От рак. Никой не разбра какъв точно.

— Но няма никой, който да се казва Малоуни? — попита Чан.

— Не и в този списък.

— А ако не се занимава с производство на зърно? Има ли начин да го познаваш въпреки това?

— Може би да, ако съм го виждал някъде. Но не съм. Не познавам човек, който се казва Малоуни.

— Има ли някой друг, когото можем да попитаме?

— Пробвайте в офиса на „Уестърн Юниън“. Там, където е „ФедЕкс“. Това, общо взето, минава за пощенска станция в този град.

— Добре — каза Ричър. — Благодаря.

Мъжът кимна, извърна поглед и не каза нищо повече, сякаш беше останал едновременно развълнуван и разочарован от тази необичайна случка във всекидневието си.

Ричър си спомняше къде беше офисът на „Уестърн Юниън“. Беше го виждал — два пъти, — докато разглеждаше градчето пресечка по пресечка. Беше малка постройка и на витрината нямаше свободно място от светещи табели на компанията за парични преводи „Мъниграм“, ксерокс и факс и куриерски услуги от „ФедЕкс“, „Ю Пи Ес“ и „Ди Ейч Ел“. Двамата влязоха вътре и мъжът зад гишето вдигна поглед към тях. Беше на около четирийсет години, висок и добре сложен. Не беше пълен, но със сигурност не беше и кльощав, имаше гъста коса и наивно лице.