Лий Чайлд - Накарай ме

— Имаш две възможности, приятел — каза той. — Да се обадиш на ченгетата и да им кажеш, че ще имат работа в града. Или да ми вземеш парите. Задръж рестото, ако искаш. Може да започнеш да събираш фонд за бръснене и подстригване.

Мъжът не отговори.

Ричър взе покупките си и ги пъхна под мишницата. После излезе навън след Чан и спря, за да провери телефона. От слушалката не се чуваше сигнал „свободно“. Само хриптяща тишина, все едно имаше директна връзка с Космоса или с кръвта, която пулсираше в собствената му глава.

— Съвпадение? — попита Чан.

— Съмнявам се — отговори Ричър. — Сигурно е прекъснал кабелите. Искат да ни изолират от външния свят.

— На кого искаше да се обадиш?

— На Уестуд, в Лос Анджелис. Хрумна ми нещо. После ми хрумна и нещо друго. Но може би е най-добре първо да проверим в мотела.

— И онзи в мотела няма да ни даде да се обадим от неговия телефон.

— Така е — каза Ричър. — Мисля, че можем да бъдем съвсем сигурни в това.

Двамата се доближиха към мотела от южната страна, така че първо видяха крилото, в което се намираше рецепцията. На алеята пред прозореца имаше три неща. Първото беше пластмасовият сгъваем стол, на който не седеше никой, но той все още се намираше на наблюдателната си позиция, която беше заемал през нощта.

Второто беше очуканият куфар на Кийвър, който дотогава се беше намирал в стая 215, но сега се издуваше от събрания му багаж и стоеше на алеята. Изглеждаше изоставен и самотен.

А третото нещо беше куфарът на Чан, с вдигнат цип и извадена дръжка, който също беше събран и очакваше собственичката си.

Чан спря рязко и Ричър се закова до нея.

— Няма свободни стаи — отбеляза той.

— Следващият им ход — кимна тя.

Двамата продължиха все по-навътре в извивката на подковата, така че относителното им положение спрямо сградата се промени и вече можеха да видят групичките мъже, които стояха навсякъде около тях и чакаха — на празните места за паркиране, на бордюрите, на алеите за коли. Бяха общо около трийсет души, включително и онзи от братята Мойнахан, който беше отнесъл ритник в слабините. Изглеждаше малко пребледнял, но не беше станал по-малко едър. Злочестият му брат не беше тук. Сигурно още беше в леглото, натъпкан с болкоуспокояващи.

— Отиваме направо в моята стая — каза Ричър.

— Луд ли си? — попита го Чан. — Ще имаме късмет, ако успеем да стигнем до колата.

— Купих си нови дрехи. Трябва да се преоблека.

— Вземи ги с теб. Ще се преоблечеш по-късно.

— Вече направих компромис, като не се преоблякох още в магазина. Не обичам да нося багаж със себе си.

— Не можем да се бием с трийсет души.

Двамата продължиха и спряха на пет метра от стълбището, по което трябваше да минат. До него стояха трима мъже. И тримата гледаха към рецепцията. Едноокият крачеше забързано срещу тях и ръкомахаше. Когато пристигна, той обяви:

— Резервацията на господин Кийвър изтече. Съответно и резервацията на неговата колежка. И се боя, че няма да могат да бъдат подновени. По това време на годината затварям всички свободни стаи за един-два дни за планов ремонт. Мотелът трябва да се подготви за наплива от гости след събирането на реколтата.

Ричър не отговори. „Не можем да се бием с трийсет души.“ Естественият му отговор би бил: „Защо не, по дяволите?“. Беше в кръвта му. Като дишането. Ричър беше роден боец с нужните инстинкти. Това беше най-голямата му сила и най-голямата му слабост. И той със сигурност го съзнаваше, докато мислено разглеждаше проблема от чисто механична гледна точка: трийсет срещу един. Първите дванайсет бяха лесни. В пистолета му имаше петнайсет патрона, а той нямаше да се издъни с повече от три изстрела. Като се имаше предвид, че Чан щеше бързо да схване накъде отиват нещата, тя щеше да добави със собствения си пистолет още шестима към тях. Или там някъде. Беше работила на компютър, но стрелбата щеше да се води от близка дистанция, а мишените бяха многобройни.

След стрелбата щяха да останат може би дванайсет души — повече, отколкото си спомняше да е побеждавал някога наведнъж, но въпреки това би могло да се получи. Предполагаше, че изходът от схватката до голяма степен ще зависи от шока, а шокът със сигурност щеше да бъде значителен. Шумът от изстрелите, проблясването на пламъчета от цевите, летящите гилзи на ярката слънчева светлина на утрото, повалените хора.

Би могло да се получи.

Но не можеше. Той не можеше да се изправи срещу трийсет души. Не и в този момент. Не и докато не разполагаше с по-добри сведения за тях. Все още нямаше никакво сигурно доказателство, че са виновни.