Лий Чайлд - Накарай ме

— Очевидно не сте изпитали никакво неудобство, когато сте ни събрали багажа и сте донесли куфарите тук. Затова предполагам, че нямате принципни възражения да ни пипате нещата. Или пък алергия. Или някакво друго възпрепятстващо обстоятелство. И така, сега е моментът да си свършите работата докрай. Приберете куфарите в колата и ние си тръгваме. Нали това искате?

Мъжът не отговори.

Ричър продължи да чака. Тишината стана още по-дълбока. Чуваше се как вятърът поклаща пшеницата на сто метра от групата. Никой не помръдваше. После един от мъжете погледна към този до себе си, който отвърна на погледа му, и съвсем скоро вече всички бяха заети да се споглеждат, кратко и остро, сякаш водеха помежду си яростен безмълвен спор дали трябва да пожертват достойнството си в името на резултатите. „Приберете куфарите в колата и ние си тръгваме. Нали това искате?“

„Приберете си ги сами.“

В крайна сметка един от мъжете зад свинаря наруши дисциплината и направи крачка напред. Явно беше прагматик. Той се приближи до колата, вдигна капака на багажника и прибра куфарите в него — първо този на Кийвър, после този на Чан.

Накрая затвори багажника и отстъпи крачка назад.

— Благодаря — каза Ричър. — Пожелавам на всички ви много приятен ден.

Той отвори вратата на мястото до шофьора и седна в колата. Чан седна зад волана. Двамата едновременно затвориха вратите и Чан запали двигателя. Даде на заден, за да излезе от мястото си на паркинга, завъртя волана и пое напред към малкия площад, откъдето продължи на север покрай закусвалнята и смесения магазин и стигна до стария маршрут на заселниците. Зави наляво и се отправи на запад, а шосето се протегна пред тях чак до златистата мараня на хоризонта, остро като върха на игла.

— Ще се върнем ли? — попита тя.

Ричър свали ръка от пистолета си — за пръв път, откакто беше излязъл от стаята в мотела.

— Предполагам, че ще се наложи да се върнем — каза той.

Пътуваха в продължение на три часа, преди да спрат за бензин и храна. Все още нямаше покритие на мобилните телефони. Решиха, че може би няма да попаднат на сигнал, докато не стигнат чак до магистрала I-25, далече навътре в щата Колорадо. Още четири часа шофиране най-вероятно. В такъв случай можеха да продължат направо към Колорадо Спрингс, откъдето беше взет под наем този форд. Там имаше летище с редовни полети до Лос Анджелис. Вече се бяха съгласили, че следващата им спирка ще бъде Лос Анджелис. Телефонът беше чудесно изобретение, но понякога не вършеше работа. Което означаваше, че им предстои да преминат през проверката на летището, така че разглобиха двата пистолета и изхвърлиха съставните им части в отделни кофи за боклук на различни места по паркинга. Откъдето дошло, там и отишло.

Ричър пое следващата смяна зад волана. Шофираше незаконно без книжка, но за два часа видяха само две други превозни средства и нито едно от тях не беше полицейска кола. След това отново се смениха и Чан продължи да кара, докато златистият хоризонт не започна да посивява с приближаването до цивилизацията. Поспориха какво да правят с куфара на Кийвър. Ричър не беше сантиментален по отношение на личните вещи и предложи да го изхвърлят. Но Чан гледаше на куфара като на талисман. Като на символ на надеждата. Искаше да го задържат.

В крайна сметка взеха компромисно решение. Спряха в един офис на „ФедЕкс“ в търговски център в покрайнините на Колорадо Спрингс и изпратиха куфара на адреса на жълтата къща на улицата без изход в западналия жилищен комплекс на север от Оклахома Сити. Чан попълни адресния формуляр и след дълго колебание отбеляза в него, че за доставката не е нужно получателят да се подпише.

Същия следобед в смесения магазин в Мадърс Рест се срещнаха осем мъже. Собственикът вече беше там, с двете си ризи и неподдържаната коса, а пръв пристигна продавачът на резервни части от магазина за напоителни системи, последван от шофьора на кадилака, едноокия от мотела, свинаря, служителя от закусвалнята и онзи от братята Мойнахан, който беше отнесъл ритник в слабините и беше останал без пистолет.

Осмият пристигна на срещата с пет минути закъснение. Беше солиден, с червендалесто лице, току-що излязъл от банята, облечен с изгладени сини джинси и бяла риза. Беше по-възрастен от Мойнахан, продавача на резервни части и шофьора на кадилака и по-млад от служителя от мотела и собственика на смесения магазин, горе-долу на възрастта на свинаря и човека от закусвалнята. Прическата му беше оформена със сешоар като на говорител от телевизията. Когато влезе в магазина, останалите седем мъже се сковаха, поизправиха се и млъкнаха. Чакаха новодошлият да заговори пръв.