Лий Чайлд - Накарай ме

Чан паркира на алеята. Двамата слязоха и се приближиха до входа. Имаше звънец и медно чукче — опитаха и с двете, но никой не отговори. Вратата беше заключена. Бравата не помръдваше. През прозорците се виждаха тъмни стаи.

— Има ли семейство? — попита Ричър.

— Разведен е — отговори Чан. — Като много други.

— И не е от хората, които оставят резервен ключ под саксията.

— Освен това не се съмнявам, че има аларма.

— Изминахме дълъг път, за да дойдем до тук.

— Така е — каза Чан. — Да погледнем от задната страна. В това време може би е оставил някой прозорец отворен. Или поне открехнат.

На улицата беше тихо. Имаше само седем подобни къщи — по три от всяка страна и още една в дъното на улицата. Не минаваха нито коли, нито пешеходци. Никой не ги наблюдаваше и не проявяваше интерес към тях. Кварталът не беше от онези, в които съседите се организират доброволно, за да пазят реда. Изглеждаше като някакво временно местожителство, но на забавен каданс — сякаш и в седемте къщи живееха разведени мъже, на които ще им трябват още година-две, преди да си стъпят на краката.

Оградата на задния двор на Кийвър беше скована от дъски на височината на човешки ръст, посивели от времето. Имаше малка добре поддържана морава и веранда с плетен тръстиков стол. Задната стена беше облицована със същия жълт материал. Имаше четири прозореца и врата. Всички бяха затворени. Вратата беше солидна в долната си част и с девет малки прозорчета в горната. Приличаше на врата на фермерска къща. Зад нея имаше малко преддверие, което водеше към кухнята.

Наоколо беше равно, постройките бяха ниски, а оградата беше висока. Нямаше кой да ги види.

— Опитвам се да пресметна за колко време ще пристигне полицията в такъв квартал. Имам предвид, след като се включи алармата.

— Между двайсет минути и никога, предполагам — отговори Ричър.

— Значи можем да си дадем десет минути. Нали? Влизаме и излизаме, бързо и съсредоточено. Имам предвид, че това дори няма да е престъпление. Двамата с него работим заедно. Той няма да повдигне обвинения срещу мен. Особено при такива обстоятелства.

— Не знаем какво търсим — отбеляза Ричър.

— Хвърчащи листа, бележници, тефтери, записки — каквото и да е, на което може да е оставил бележка. Да съберем всичко, така че да можем да го разгледаме, след като си тръгнем.

— Добре — съгласи се Ричър. — Ще трябва да разбием някой прозорец.

— Кой?

— Този на вратата ми харесва. Малкото прозорче най-близо до бравата. Така ще можем просто да влезем.

— Давай — каза Чан.

Прозорчето беше в долния ляв ъгъл на квадрата, в който стъклата бяха подредени три по три — беше малко ниско за лакътя на Ричър, но не и невъзможно, ако приклекнеше и нанесеше прав удар с него. След това щеше да му се наложи да избие останалите парчета, да промуши ръката си навътре до рамото, да я свие в лакътя и да я протегне към бравата от вътрешната страна. Той хвана бравата и я завъртя, за да изпробва тежестта на механизма и да пресметне колко здраво ще трябва да я стисне.

Вратата беше отключена.

Отвори се плавно навътре над изтривалката в преддверието. На касата имаше контакт за алармата. Миниатюрно бяло топче и жица, боядисана в същия цвят като касата. Ричър се ослуша за предупредителен сигнал. Обикновено се чуваше писукане в продължение на трийсет секунди, през които собственикът на дома да стигне до конзолата и да набере кода за изключване.

Сега не се чуваше нищо.

Нито звук.

— Нещо не е наред — каза Чан.

Ричър пъхна ръка в джоба си и стисна своя „Смит & Уесън“. Беше с автоматично зареждане и нямаше ръчен предпазител. Значи беше готов за стрелба. Трябваше само да го насочи и да натисне спусъка. Той прекоси преддверието и влезе в кухнята. Беше празна. Всичко изглеждаше на мястото си. Нямаше следи от борба. Той продължи към коридора. Входната врата беше точно срещу него. Слънцето се беше спуснало още по-ниско. Къщата беше изпълнена със златиста светлина. И неподвижен въздух, и тишина.

Той усети как Чан пое наляво зад гърба му и пристъпи надясно, в коридор с четири врати — голямата спалня, банята, обзаведената стая за гости и втората стая за гости, която беше превърната в офис. Всички бяха празни, всичко изглеждаше на мястото си и нямаше никакви следи от борба.

Той посрещна Чан в коридора до входната врата. Тя поклати глава и каза:

— Все едно е излязъл за малко, за да си вземе пица. Дори не е заключил вратата.

Конзолата на алармата беше на стената. Беше монтирана наскоро. На дисплея имаше часовник и зелена светлина, която не мигаше.