Лий Чайлд - Накарай ме

— Ако мръднат, ги застреляй — каза Ричър.

Той прекоси десетте метра, които го деляха от техния пикап, и се качи в него. В жабката имаше талон и застраховка на името на Стивън Мойнахан. В кабината нямаше нищо друго, което да представлява някакъв интерес. Ричър се изправи зад волана и даде на скорост. После зави към банкета и паркира пикапа с лице към градчето на чакъла, така че гумите от лявата страна да бъдат на безопасно разстояние от платното, а тези от дясната страна да влязат дълбоко в пшеницата. Накрая изгаси двигателя и извади ключа от таблото.

Ричър завлече двамата мъже един по един в сянката на предната броня и ги подпря на хромираната повърхност. Към този момент и двамата вече бяха в съзнание.

— Гледайте внимателно — каза той.

Когато го погледнаха, той вдигна ключа от колата им на дланта си и го подхвърли настрани в полето. Ключът се приземи в пшеницата на разстояние между десет и петнайсет метра от тях. Щеше да им отнеме цял час да го намерят дори в идеални условия, и то след като се съвземат напълно. А дотогава може би щеше да мине още един час.

После той се върна обратно във форда и Чан потегли. Ричър се обръщаше от време на време, за да погледне назад. Паркираният пикап продължи да се вижда още дълго време, като постепенно се стопяваше до мътна точка в далечината, а после се изгуби съвсем зад северния хоризонт.

Трябваха им още почти три часа, за да излязат на магистралата, а след това табелите ги уведомиха, че до Оклахома Сити им остават още два. По пътя не се случи нищо особено, докато не се доближиха на около деветдесет минути от града, когато от телефона в джоба на Чан започнаха да се разнасят всякакви мелодични звуци и сигнали. Пристигаха съобщения на гласовата поща, текстови съобщения и електронна поща — всички бяха търпеливо запазени в мрежата и се получаваха сега, в първия възможен момент.

Бяха се върнали в зоната на покритие.

Чан продължи да кара с едната ръка и да работи с телефона си с другата, докато Ричър не каза:

— По-добре да спрем. Преди туристката наистина да е катастрофирала. Да пием по едно кафе.

— Не разбирам как пиеш толкова много кафе — каза Чан.

— Гравитация — отговори Ричър. — Когато наклониш чашата, кафето започва да се излива навън. Нямаш друг избор, освен да го изпиеш.

— Сърцето ти сигурно през цялото време бие като чук.

— По-добре така, отколкото да не бие изобщо.

След два километра видяха табела и излязоха от магистралата на един паркинг, на който се предлагаха обичайните удобства — бензиностанция, тоалетни и старомодна каменна постройка с фасада, донякъде обезобразена от ярките неонови светлини на кафене и закусвалня от модерна търговска верига. След като паркираха, двамата излязоха от колата и се протегнаха. Беше късен следобед и все още беше топло. Двамата минаха през тоалетните и се срещнаха в кафенето. Ричър си поръча обичайното голямо горещо черно кафе, а Чан си взе айскафе с мляко. Намериха си място в ъгъла и Чан остави телефона си на масичката. Устройството беше тънко, със сензорен дисплей и размерите на книга джобен формат. Тя се зае за работа — отначало в менюто за обажданията, после в текстовите съобщения и накрая в електронната поща.

— Няма нищо от Кийвър — съобщи накрая тя.

— Пробвай да му се обадиш пак.

— И двамата знаем, че няма да вдигне.

— Ставали са и по-странни неща. Веднъж бях вдигнал по тревога три различни полицейски управления и Националната гвардия, за да издирваме един човек, а той изведнъж се появи, добре отпочинал след екскурзия извън щата.

— И двамата знаем, че Кийвър не е на екскурзия.

— Нищо, обади му се.

Чан го направи след дълга и неохотна пауза, като първо се обади на телефонния му номер у дома, а след това — на мобилния.

Никой не вдигна и на двата.

— Пробвай пак да се обадиш на номера в Лос Анджелис — каза Ричър. — Онзи от листчето, на което пишеше за двеста смъртни случая.

Чан кимна, нетърпелива да приключи с това. После набра номера и вдигна телефона до ухото си. Но този път от другата страна вдигнаха.

— Добър ден, господине — каза тя, малко изненадана. — Бихте ли ми казали с кого разговарям?

Отговорът сигурно беше обичайният в подобни случаи — Ричър беше отговорил по същия начин, когато му беше задала този въпрос. „А кой пита?“

— Казвам се Мишел Чан — представи се тя. — Работя като частен детектив в Сиатъл. Преди това бях във ФБР. Сега работя с един колега, който се казва Кийвър. Мисля, че има вероятност той да се е свързал с вас. Намерихме телефонния ви номер в неговата мотелска стая.