Лий Чайлд - Накарай ме

Ричър нямаше представа какъв беше следващият въпрос на човека от другата страна на линията, в далечния Лос Анджелис, но съвсем скоро се досети, че се е отнасял за правилното изписване на фамилията Кийвър, защото Чан каза:

— К-и-й-в-ъ-р.

Последва дълга пауза, а след това отговор, който почти със сигурност беше отрицателен, защото Чан каза:

— Сигурен ли сте?

Разговорът продължи предимно еднопосочно, от страната на човека от Лос Анджелис, когото Ричър не чуваше, а изражението на лицето на Чан подсказваше за хиляди възможни сценарии, така че не можеше да научи нищо от него. Ричър остана с усещането, че човекът от другата страна изчерпва една тема, преди да премине към следващата. С големи подробности. Може да беше актьор. Или продуцент от киното. Контекстът не беше ясен. В крайна сметка Ричър се отказа да сглоби някакъв правдоподобен разказ от наличната информация и просто зачака.

Накрая Чан се сбогува със събеседника си, прекъсна връзката, пое си дъх, отпи глътка айскафе и съобщи:

— Казва се Уестуд. Работи като журналист във вестник „Ел Ей Таймс“. Всъщност е редактор на отдел „Научни изследвания“. Но ми каза, че отделът му не е много голям. Най-често пише дълги и подробни статии за неделната притурка. Твърди, че Кийвър никога не му е звънял. По навик записва всички входящи обаждания в момента, като използва кодирана база данни, защото според него журналистите вече нямат друг избор, освен да го правят, в случай че някой се опита да осъди вестника. Или те самите решат да осъдят вестника, за който работят. Но името на Кийвър не е записано в неговата база данни. Следователно не му е звънял.

— Този Уестуд определено не е клиентът, нали?

Чан поклати глава.

— Не, щеше да ми каже. Все пак му обясних, че работя с Кийвър.

— Когато намерихме телефонния номер, ти каза, че може да е на клиента или на независим източник, който да потвърди информацията. Или на източник, от когото да се получи допълнителна информация. И така, ако не е на клиента, остава да е едно от другите две неща. Може би Кийвър е смятал да му се обади. След като се обади на теб. Или пък това да е била твоята роля. Да поддържаш контакт с Уестуд. По някакъв въпрос.

— Налага се да приемем вероятността този номер да няма нищо общо с Кийвър. Възможно е листчето да е било в стаята още преди няколко месеца.

— По какво работи Уестуд в момента?

— Някаква дълга статия за произхода на пшеницата. Как са кръстосали древните прародители, за да се стигне до съвременната пшеница. Звучи ми като поръчков материал. Все едно някой иска да каже, че пшеницата и без това вече е генномодифицирана, така че няма проблем да продължим да я изменяме.

— Важно ли е това? Имам предвид, че видяхме доста пшеница по пътя насам.

— Предостатъчно за цял живот. Но аз съм на страната на адвокатите на защитата. Възможно е това листче да е било в стаята от цяла година насам. Или от две години. Може да го е оставил всеки един от последните петдесет гости на мотела, които са били настанени в нея. Или от последните сто.

— Как мислиш, доколко е известен телефонният номер на Уестуд? — попита Ричър.

— Зависи кога го е сменил за последен път. Ако е по-стар, със сигурност е известен. В последно време е така. Особено за журналистите. Ако го потърсиш както трябва, все ще го намериш някъде в интернет. Нашият опит сочи, че повечето журналисти предпочитат това положение. Така им е по-лесно да си създадат мрежа от източници.

Ричър изпи кафето си, без да каже нищо.

— Какво мислиш? — попита го Чан.

— Мисля, че адвокатите на защитата ще спечелят делото. Но един-двама от съдебните заседатели няма да могат да спят спокойно. Защото има и друга версия, която ще им се стори също толкова убедителна, докато лежат с отворени очи в четири сутринта. Версията започва с твоето първо впечатление — за някакъв потаен тип, който плаща в брой или с чекове, написани на ръка, поел на някаква налудничава мисия, защото според него пшеницата ще убие двеста души. Или нещо подобно. И за да го докаже, говори с някакъв журналист, който също знае истината. А най-важното е този телефонен номер. Този номер ни доказва нещо за нашия човек. Той го е изровил от интернет. Защо? За мен това листче е свързващото звено в цялата история. Историята на някакъв странен маниак и неговата теория за заплахата, която не изглежда реална, но после изведнъж става точно такава.

— Най-добре да продължим — каза Чан.

Малкият зелен форд имаше вградена навигация, която откри къщата на Кийвър без никакви затруднения — беше в западнал жилищен комплекс в предградията на север от Оклахома Сити. Къщата беше на един етаж и се намираше на улица без изход. На двора имаше младо дърво, което изглеждаше почти изсъхнало. От дясната страна имаше алея за коли и гараж за един автомобил. Покривът на къщата беше от кафяви асфалтови плочи, а облицовката — от жълт винил. Сградата не беше архитектурен шедьовър, но на светлината от залязващото слънце изглеждаше посвоему приятна. Приличаше на нечий дом. Ричър лесно си представи едрия мъж, който влизаше в нея, изритваше обувките си настрани и се отпускаше в стария си фотьойл, а след това може би си пускаше мача по телевизията.