Лий Чайлд - Накарай ме

Да импровизира. Бъдещето на журналистиката. Интернет беше променил всичко. Сега новините бяха нещо лично. Репортерът трябваше да участва в историята. Да отразява събитията от първо лице. Да бъде част от събитията. Блогове, уебстраници, платформи, договори за книги.

Той натисна съединителя. Премести лоста на скорост. И потегли напред.

Ричър чу как багерът потегли. Усещаше замайване. Беше застанал на колене, но се клатеше. Вдигна глава. Видя две огради. Две постройки. И шестима души. Виждаше двойно. Той се удари по челото с длан. После погледна отново. Така беше по-добре.

Далече вляво от него багерът пълзеше напред. Големите меки гуми се огъваха под тежестта му. Тримата мъже бяха застанали с гръб към стената. Държаха карабините си прибрани пред гърдите.

После човекът от закусвалнята мина зад ъгъла и пропълзя покрай стената. Стигна до следващия ъгъл и предпазливо погледна зад него. Вдигна карабината си.

Ричър се прицели. По същество автоматът „Хеклер & Кох“ представлява трийсетсантиметрова тръба с две къси дръжки в двата края. Много точно оръжие. Със стоманен мерник.

Човекът от закусвалнята се прицели в багера. И зачака. Зад него едноокият от мотела пропълзя към отсрещния ъгъл.

Багерът продължаваше. Гумите се въртяха с влажен плясък. Пшеницата се превиваше под кабината и отново се изправяше зад нея.

Главата на Ричър го болеше. И от двете страни. „Мозъчно сътресение, дори две — едно в резултат на директния удар и друго в резултат на противоудара.“ Болката прескачаше и пращеше между тях като електрическа дъга.

В този момент Чан стреля. В автоматичен режим. Деветстотин куршума в минута. Невъзможно бързо. Разнесе се кратък размазан звук като от някаква полудяла шевна машина. Две секунди. За цял пълнител. Пръстта заподскача нагоре по линията на огъня и от стената отхвърча една треска.

Едноокият мъж се сви обратно.

Човекът от закусвалнята се подаде зад ъгъла, като търсеше с поглед откъде идваше новата опасност. Оръжието на Ричър проследи движението му. Мерник, мушка, цел.

Ричър стреля. Единичен изстрел. От разстояние двайсет и пет метра. Деветмилиметров „Парабелум“ с тегло осем грама и метална ризница. Скоростта на куршума при излитането от цевта беше почти хиляда и триста километра в час. Продължителността на полета до целта беше по-малко от една петнайсета част от секундата. Куршумът щеше да я достигне практически незабавно.

Куршумът улучи мъжа в горната част на гърба, точно по средата, в основата на врата. Попадение в гръбнака. Ричър беше извадил късмет. Беше се прицелил по-ниско, в центъра на тялото. В най-широката част от мишената. Това винаги беше най-сигурно. И по определение имаше допълнително предимство. Центърът си е център. По краищата му има други неща — настрани и особено нагоре и надолу. Краката и главата. Куршумите, които не попадаха точно в целта, все пак отиваха някъде наблизо. Мъжът падна. Просто се свлече напред към ъгъла, обърна се встрани и падна на земята.

Свинарят се просна на земята. За да не се вижда. Зад пшеницата. Беше умно от негова страна. Но едноокият направи крачка напред. Вдигна карабината си. И стреля. Куршумът изпращя във въздуха и се заби на десетина метра вдясно от Ричър.

Чан отново стреля. Втори пълнител. Браво на нея. Демонстрираше решителност и упорство. Разнесе се същото маниакално бръмчене. Пръстта се разлетя във въздуха и се разхвърчаха трески. После настъпи тишина.

Едноокият мъж се промъкна обратно към ъгъла, наведе се зад него и се прицели там, откъдето се беше чула автоматичната стрелба.

Багерът продължи да се приближава.

Някаква малка част от съзнанието на Ричър не искаше да стреля по едноокия мъж. „Човекът е инвалид, беден и стар.“ Не изглеждаше честно. С тази разлика, че точно в този момент бедният стар инвалид беше насочил смъртоносно оръжие срещу Чан. Така че Ричър се прицели. От разстояние трийсет метра. Беше фокусирал зрението си в мушката. Като връх на игла с малко кръгло капаче. Взираше се в точката боя на върха. В миниатюрните неравности по нея. Виждаше я остро като бръснач. Мерникът беше размазан пред погледа му. Мишената беше размазана пред погледа му. За максимална точност. Така го бяха обучавали. Мушката беше най-важното. Всичко останало щеше да се подреди от само себе си. Размазано петно, мушка, размазано петно.

И точно така стана. Трите неща се изравниха в една линия. Стабилна като скала.

Той стреля. Случи се същото. По възходяща траектория. Този път разстоянието до целта беше трийсет метра, а не двайсет. Полетът на куршума щеше да бъде с дванайсет процента по-продължителен. Следователно траекторията трябваше да бъде с дванайсет процента по-възходяща. Куршумът улучи едноокия мъж в основата на черепа. В продълговатия мозък, medulla oblongata на латински език. Първото място, където интелигентността предпазливо се надига от гръбначния стълб. Миниатюрна издутина, останала от еволюцията преди сто милиона години. Първичната, хищническа част на мозъка. С диаметър около два сантиметра и половина. Куршумът я проби за една хилядна част от секундата. Беше с метална ризница. Хидростатичното напрежение я накара да експлодира. Мъжът беше мъртъв още преди звуковата вълна от изстрела да стигне до оградата.