Лий Чайлд - Накарай ме

Вторият беше брат му, братовчед му или какъвто там му се падаше, който си беше сложил някаква абсурдна кожена шапка и търсеше нещо. Справиха се с него също толкова лесно — пет връзки за кабели, един парцал и запазено място на пода на счетоводната къща, точно до близкия му роднина. Следващият беше продавачът на резервни части. От магазина за напоителни системи. Който търсеше първите двама. Този път не си говориха за футбол. Имаше само връзки за кабели, парцал и под.

Обикновените хора не се опитаха да им попречат. Останаха си по къщите. Вероятно в резултат на някакъв древен инстинкт. А може би и заради автоматите. Автоматите изглеждаха като някакви космически оръжия. Като нещо от филмите. Хората нямаха друг избор, освен да се скрият. Номерът за спешни случаи все едно не работеше. Полицията беше много далече. Пък и навън беше горещо. По-приятно беше вътре на климатик.

Шофьорът на кадилака влезе право в капана. Все още си мислеше, че офисът му е негово владение. Връзки за кабели, парцал, под. Наложи се да отидат малко по-далече, за да открият собственика на смесения магазин. Заловиха го, докато излизаше от задния вход, стиснал лекарство за лошо храносмилане. Връзки за кабели, парцал, под.

В този момент кладенецът пресъхна, защото пикапът с два реда седалки с рев изхвърча от уличката зад закусвалнята и се отдалечи. Като изостави Уестуд.

— Съгласиха се да го направят с бензиновия двигател — докладва той.

Ричър кимна.

— Ще поддържат измамата до самия край. Какъвто и да е той.

— Предполагам, че са отишли във фермата.

— Къде другаде да отидат?

— Готови ли сме?

— Направихме, каквото можахме.

— Аз ще карам.

— Разчитам на теб.

— Но там ще продължите без мен, нали?

— Няма да продължим без теб — каза Чан. — Освен ако не искаш.

— Не искам.

— Нямаше да имам нищо против дори да те изпратя напред — каза Ричър. — Вместо мен. Ти си пълнолетен. Не ме интересува какво ще стане с теб. Ела, ако искаш. Бъди с нас през цялото време. Но ако си с нас, стой от лявата ми страна.

— Защо?

— Защото съм десничар. И обичам да имам място.

— Разбрах. Да тръгваме.

При обичайни условия това щеше да бъде прието за тест драйв. Бъдещият клиент имаше право да изпробва непознатото превозно средство, преди да го купи. С тази разлика, че Ричър не беше бъдещ клиент. Рядко си купуваше каквото и да било, никога не си купуваше нещо, което не беше от първа необходимост, и със сигурност не смяташе да си купува земеделско оборудване. Продавачът си даваше сметка.

Освен това Ричър нямаше и да шофира, защото не можеше. Не знаеше как се кара такова нещо. Първият проблем беше разрешен с помощта на автомата, а вторият с помощта на Уестуд. Веднъж се беше учил да управлява такава машина, защото редакторите като него понякога трябваше да оценяват научни проекти от гимназиални конкурси, което често предполагаше лично участие в дейности, почти неизменно включващи ровене в реално съществуваща мръсотия — нещо, което винаги беше по-удачно да се прави с механично приспособление.

Приспособлението беше багер „Ню Холънд“ от центъра за земеделско оборудване. Уестуд го подкара обратно през малкия площад и продължи покрай мотела. Ако не беше тест драйв, сигурно го бяха взели назаем в израз на добра воля. Без добрата воля. Но въпреки това си беше назаем. Ричър нямаше никакво намерение да го задържи. От задната страна на багера имаше рамо и кофа за копаене — много тясна, с два агресивни зъба. От предната страна имаше друга кофа, която беше широка и висока, но плитка. Приличаше повече на кофа на булдозер. Багерът очевидно беше машина с многобройни приложения. Можеха да му се монтират всякакви допълнителни приспособления. Беше чисто нов, ярко боядисан и идеално чист. Миришеше на свежо.

Кабината беше достатъчно широка за трима души, но имаше само една седалка. На нея седеше Уестуд, защото нямаше как иначе. Трябваше да управлява машината с многобройни лостове и педали. От лявата страна на Уестуд стоеше Чан, а от дясната му страна се беше притиснал Ричър. Двигателят ревеше. Машината беше направена за сериозна работа и кратки разстояния, от дупката до купчината пръст, но имаше и скорости за движение по шосето. Когато излязоха от малкия площад, Уестуд вече я караше с почти петдесет километра в час.

Когато излязоха от малкия площад, те не продължиха по частния път. А влязоха в пшеницата.

Уестуд беше спуснал предната кофа на около метър над земята, с долния ръб напред. Като издадена метална брадичка. Кофата мачкаше всичко пред себе си като тъпа коса, във въздуха летяха гъсти златисти облаци прах, все едно се движеха с поредица от експлозии, окосените стъбла трополяха от долната страна на кабината, а от двете страни на браздата пшеницата се люлееше на вълни и почукваше по прозорците. Земята наоколо уж беше равна, но на мястото, където колелата на багера се срещаха с пръстта, си беше на буци. Багерът се клатеше напред-назад като лодка и подскачаше на гумите си. Те бяха меки и при всеки подскок разлюляваха багера настрани. Ричър и Чан се държаха здраво отстрани като пътници в някаква полудяла мотриса на метрото.