Лий Чайлд - Накарай ме

Но не се върна. Както и шофьорът на кадилака. Както и братята Мойнахан и човекът, който беше отишъл да ги потърси.

Мъжът с джинсите и прическата се загледа във вратата.

— Какво става тук, по дяволите? — каза той. — Всички излизат и не се връщат.

Той стана от мястото си и отиде до прозореца. Навън не се виждаше нищо. В смисъл, съвсем нищо. Всичко беше неподвижно. Нямаше нито коли, нито пешеходци. Нищо не помръдваше. Виждаха се само яркото слънце и пустите улици.

— Имаме проблем — каза той. — Да излезем през задния вход, веднага. Извинете ни, господин Торънс. По-късно ще се върнем да ви вземем.

Мъжът се затича през кухнята, последван от свинаря, човека от закусвалнята и едноокия служител от мотела, и излезе на задната уличка, където беше паркиран пикап с два реда седалки за пътници. Всички се качиха в него, излязоха обратно на малкия площад, продължиха към далечния му край и поеха по тесния черен път. Частен път с дължина от трийсет километра.

Уестуд остана сам в притихналата закусвалня. Докато вратата към улицата не се отвори. Влезе Чан, последвана от Ричър.

Най-голямата част от парите беше похарчена за два хеликоптера под наем, които обслужваха корпоративния бизнес в Канзас Сити. Бяха като въздушни лимузини. Нямаше никакъв шанс да ги накарат да кацнат. Не и на място, което не беше снабдено с разрешително за кацане. Нямаше никакъв шанс и да им позволят да се спуснат от тях с десантни въжета. Застраховката на компанията нямаше да им го позволи. Но нямаха нищо против да отидат до там и обратно без никакъв товар. И нямаха нищо против да го направят драматично. Обясниха на компанията за хеликоптери под наем, че ще снимат видеоклип. Изпратиха им точните GPS координати направо от Гугъл. Сложното беше да пристигнат точно в необходимия момент. Така че камерите да ги запечатат във видеоклипа. Но те имаха бордни компютри. Значи не беше невъзможно.

Втората по големина част от парите беше пренесена от Уестуд. Достатъчно, за да направят нужното впечатление. Неговият борден компютър бяха скоростомерът на форда под наем и часовникът на ръката му. Задачата беше като от гимназията, а не като от университета. „Ако една кола трябва да измине двайсет и пет километра за петнайсет минути, с каква скорост трябва да се движи?“ Всичко беше свързано с влака, разбира се. Той успя да намери местна радиостанция, която излъчваше новини за трафика и времето, според която влакът се движеше по разписание. Значи щеше да пристигне точно тогава, когато трябваше. Оставаше му само да се надява наистина да стане така.

Междувременно Ричър и Чан бяха в пикапа на „ФедЕкс“. Бяха се обадили в централата на компанията в Оклахома Сити и бяха обяснили, че трябва много спешно да изпратят пратка до едно място, което се казва Мадърс Рест. От централата им казаха най-късния възможен час, в който да я донесат. Двамата отидоха там пет минути преди крайния срок. Шофьорът от нощната смяна пушеше на паркинга. Той им обясни, че Мадърс Рест е част от обичайния му маршрут. Освен това се съгласи, че пачките от стодоларови банкноти с бандерол от банката са нещо прекрасно. Особено след като добавиха и доза психология. „Вземи толкова, колкото искаш. Толкова, колкото ти се струва достатъчно. Искаме само да се качим отзад.“ И да пристигнат точно по същото време, по което пристигаше влакът. Шофьорът им каза, че може да го направи. Без никакъв проблем. Със затворени очи. Това беше обичайният му маршрут. Можеха дори да се качат отпред, ако искат, и да се преместят отзад, когато се приближат до градчето.

А след това да изскочат от колата, като се надяват никой да не ги забележи зад офиса на шофьора на кадилака сред цялата бъркотия, причинена от пристигането на хеликоптерите, влака и Уестуд едновременно. Трябваше само да улучат точния момент. И очевидно го бяха направили. В градчето несъмнено цареше адска бъркотия. А в офиса нямаше никой. Което беше предимство в краткосрочен план. И недостатък в дългосрочен. Така им оставаше още една допълнителна работа за по-късно.

Работата започна с онзи Мойнахан, когото Ричър беше изритал в слабините. Двамата го видяха, докато вървеше с накуцване към закусвалнята или към магазина. Или може би към мотела. Беше лесно да се справят с него. Завързаха го с пет от връзките за кабели, с които се бяха снабдили от железарията, натъпкаха в устата му един от парцалите, закупени от същото място, и го захвърлиха в изоставената счетоводна къща до офиса на „ФедЕкс“, която не се отличаваше с кой знае каква ключалка на вратата.