Лий Чайлд - Накарай ме

Металната брадичка продължаваше да си пробива път напред. Около тях с вой се надигаха облаци от прах. Движеха се с петдесет километра в час. Трябваше да изминат трийсет километра. Задача от началното училище. Трийсет и шест минути.

Но така беше по-добре, отколкото да минат по пътя. Можеше да бъде миниран. Или поне застлан с шипове. И определено включваше директен подход от петнайсет километра към един деветдесетградусов завой, където всеки разумен защитник щеше да разположи петдесеткалиброва картечница. Да пристигнат с кола по този път щеше да бъде същото, като да се изкачат по стълбището на мотела по двама. „Можем да ви отстрелваме един по един, като врабчета.“ Беше по-добре да разполагат с някаква свобода на движение. А това означаваше превозно средство, което може да се движи извън пътя. То на свой ред означаваше таран. Затова им трябваше и предната кофа. Която освен това беше куршумоустойчива и с размерите на двоен матрак. Изработена от здрава стомана, така че да се справя с остри камъни. Над горния ръб на кофата се виждаше тясна ивица от пейзажа. Не им трябваше повече. Поне докато караха през пшеницата. Дотук добре. Планът вършеше работа. С изключение на едно непредвидено последствие. Най-вече в резултат на неравната почва.

Главоболието на Ричър се завръщаше.

През по-голямата част от пътуването фермата не се виждаше от пшеницата, така че се ориентираха по слънцето. Не беше съвсем точно, но щеше да свърши работа. Видяха къщата за пръв път на около четиристотин метра встрани от предполагаемото място, но горе-долу по очакваното време. Жилищната постройка и шестте пристройки. Оградата и отъпканата земя. Телефонния кабел на стълбовете. Тръбата с капак във формата на цилиндър, която отвеждаше изгорелите газове от дизеловия генератор. И вонята на свине. Силна като химическо оръжие.

Уестуд направи завой, за да се насочи право срещу фермата, и спря на около двеста метра от нея. Ревът на двигателя утихна. Облаците прах се слегнаха около тях. Настъпи тишина. Бяха съвсем сами. Ричър се почувства като хищник, който дебне до място за водопой.

И тогава от мястото за водопой откриха насрещен огън. Стреляха три оръжия едновременно. Далекобойни, огнестрелни, еднакви. С характерен шум. Солиден, равен лай и пращене на високоскоростни куршуми във въздуха. Ако беше хазартен тип, Ричър щеше да каже, че куршумите са от стандартния натовски калибър, изстрелвани от автоматични карабини M16. Поне засега нито един от тях не попадаше в целта. Което беше разбираемо. Разположението на целта беше измамно. Намираха се на разстояние от двеста метра на съвършено равна земна повърхност. С тази разлика, че земната повърхност не беше съвършено равна, а извита, защото планетата имаше сферична форма. Оттам идваше и грешката.

— Да се отдръпнем ли? — попита Уестуд.

— Не — каза Ричър.

Броеше наум. После каза:

— Приближи се още петдесет метра. Сега. Да ги притиснем. Всеки момент ще трябва да сменят пълнителите.

— Петдесет метра напред?

— Сега.

Уестуд подкара напред.

Настъпи разкъсано затишие. Презареждането беше доста бавно. Със сигурност никой от посрещачите не беше преминал обучение в пехотата. После изстрелите се възобновиха. Нито един от тях не попадаше в целта.

Докато един не го направи. Куршумът удари точно в средата на предната кофа. Носещият механизъм потрепери, едва доловимо. Куршумът се сплеска. Едва след това долетя и звукът под формата на еднократен плътен звън.

— Впечатлен съм — каза Ричър.

— От какво? — попита Чан.

— Най-сетне успяха да улучат целта, която е малко по-малка от врата на хамбар. И по този начин демонстрираха, че предната кофа наистина е куршумоустойчива. Значи можем да тръгваме.

— Сега ли? — учуди се Уестуд.

— Кога, ако не сега?

— Внимавай, Ричър — каза Чан.

— И ти, Чан.

Двамата отвориха вратите на кабината и скочиха на земята — единият наляво, другият надясно.

Уестуд се беше позовал на скорошното си проучване, според което традиционната пшеница расте около метър и двайсет сантиметра на височина, но в последно време беше генетично модифицирана така, че да бъде по-устойчива и да дава два пъти повече семена, като същевременно расте само наполовина на височина. В такъв случай излизаше, че местните фермери бяха традиционалисти. Пшеницата със сигурност беше висока поне метър и двайсет сантиметра. Не че Ричър имаше нужда от прикритие. Нямаше почти никаква нужда от прикритие, когато противниците му не можеха да улучат цел, голяма почти колкото врата на хамбар. Но изненадата винаги е полезна. Затова той запълзя. Пшеницата се раздвижваше от преминаването му, но съвсем леко и не беше лесно да се определи точно къде от двеста метра разстояние. Нощната влага все още не се беше изпарила от почвата. Коленете и лактите му затъваха в калта. В близко бъдеще трябваше да си купи нови дрехи. Това беше ясно. Дори да не беше калта. Вонята на свинете беше доста силна. Въздухът беше натежал от нея. Със сигурност щеше да се пропие в плата. Така че утре трябваше да си купи нови дрехи.