Лий Чайлд - Накарай ме

Той погледна на изток. Пикапът на „ФедЕкс“ все още беше там и се поклащаше на място.

— Току-що се сетих — каза той. — Ще пропусна доставката. Не мога да мръдна от тук.

— Утре ще трябва да дойде пак — отговори Мойнахан. После кимна на запад. — Това е най-бавната кола на света.

— Не е бавна. Пресметнали са времето. Искат да пристигнат едновременно с влака. Така че вниманието ни да е раздвоено. Точно затова идват от запад. Така няма да им се наложи да минават през железопътния прелез.

— Колко е далече този влак?

— Колата е по-близо.

— Но влакът се движи по-бързо.

Шофьорът на кадилака не отговори. Беше като в онези скапани задачи, които им даваха в гимназията. „Ако една кола е на разстояние от двайсет километра от теб и се движи с осемдесет километра в час, а един влак е на разстояние от двайсет и пет километра и се движи със сто километра в час, кое от двете возила ще пристигне първо?“

И двете. Едновременно. Много просто.

Колата продължаваше да се приближава. Влакът продължаваше да се приближава. Едновременно. Все едно се канеха да се сблъскат. Далече под тях, на малкия площад, хората тичаха като мравки към определените им места. От закусвалнята излизаха мъже. И се качваха в пикапите си. Добър ход. Щяха да изпратят един отряд, за да ги посрещне. Да барикадира пътя, може би на километър и половина от градчето. Винаги беше по-добре да се справиш с проблема някъде навън. Освен ако колата не беше за отвличане на вниманието. Може би идваха с влака. Като в някой стар уестърн. Стените на вагоните се отварят и от там изскачат многобройни шерифи на коне. На перона щяха да ги чакат четирима души, за да ги посрещнат. И още един от обратната страна на линията за всеки случай. Би трябвало да са достатъчни.

„Всички знаем какъв е планът.“

„Всички знаем, че работи.“

Влакът вече беше достатъчно голям, за да го видят. От едната страна беше огрян от слънцето, а от другата беше в сянка. Както и пикапът, и колата, и той сякаш се поклащаше настрани. Въздухът около него кипеше като сияен водовъртеж.

Колата продължаваше да се приближава. Два пикапа вече бяха готови да я посрещнат. На около километър и половина от града, паркирани един до друг, по един във всяко платно на шосето. Идеално подравнени помежду си. Горди и самоуверени. Почти тържествени. Като каменни лъвове на входа на някое имение.

И тогава чуха глухото туптене на витлата на хеликоптер.

Мойнахан и шофьорът на кадилака се завъртяха като полудели във всички посоки, все едно ги бяха нападнали разгневени пчели. Търсеха хеликоптера в небето. И го откриха на две различни места.

Хеликоптерите бяха два.

Приближаваха се със спуснати към земята носове, бързо и ниско, единият от североизток, което беше на половин оборот надясно, а другият от северозапад, което беше на половин оборот наляво. Витлата им глухо туптяха: туп-туп-туп . И двата бяха боядисани в черно. Кабините им бяха лъскави, но със затъмнени стъкла. Пшеницата се блъскаше и люлееше под тях.

Колата продължаваше да се приближава. Влакът продължаваше да се приближава.

Радиостанцията им просъска. Мъжът с джинсите и прическата заповяда:

— Не ги изпускайте от поглед. Трябва да знам какво ще слезе от тези неща. И къде.

Връзката прекъсна. Двамата виждаха мъжа далече под себе си, миниатюрен и скъсен от отвесната перспектива. Крачеше насам-натам, вдигнал радиостанцията до лицето си.

Туп-туп-туп.

Колата продължаваше да се приближава. Влакът продължаваше да се приближава. Бяха близо. Нямаше нужда от бинокли. Вече не. Витлата се чуваха все по-силно, а освен тях започваше да се чува и воят на турбинните им двигатели.

Всичко се приближаваше едновременно. Оставаше може би по-малко от една минута.

Случваха се твърде много неща. Мойнахан и шофьорът на кадилака се въртяха непрекъснато, като се опитваха да следят всичко едновременно. Първо хеликоптерът от дясната страна описа широка дъга на изток, мина над градчето и продължи право на юг с максимална скорост, което означаваше адски бързо. Право към фермата.

След това колата стигна до барикадата на шосето и спря. Беше червен седан. Произведен в страната. Евтин, но свръхестествено чист. Следователно беше под наем. Двама мъже, които бяха излезли от закусвалнята, се бяха навели към прозореца и говореха нещо.

После хеликоптерът от лявата страна се отклони на запад и застана на едно място, все едно чакаше нещо, преди да се върне обратно. Точно над малкия площад. Летеше ниско. Много ниско. По-ниско от стария бетонен великан.