Лий Чайлд - Накарай ме

Шофьорът на кадилака седеше с колене, прибрани към тялото, за да подпира бинокъла на тях. Наблюдаваше далечния край на шосето чак до западния хоризонт. Ако нещо идваше по него, той искаше да бъде предупреден възможно най-рано. Мойнахан беше вдигнал дясната си ръка, за да закрива слънцето, и държеше бинокъла с лявата. Ръката му малко трепереше. С тази каска не му беше лесно. Неговата техника беше да гледа напред-назад, от градчето към хоризонта и обратно. Искаше да бъде сигурен, че не е пропуснал нищо.

Радиостанцията им просъска. Мойнахан остави бинокъла и я вдигна.

— Слушам — каза той.

Мъжът с джинсите и прическата нареди:

— Момчета, искам да останете до сутрешния влак. Заместниците ви ще закъснеят.

Мойнахан погледна към шофьора на кадилака. Той сви рамене. Беше третата поредна сутрин. Паниката беше отстъпила място на рутината.

— Добре. — Мойнахан остави радиостанцията и погледна часовника си. — Двайсет минути. — Вдигна бинокъла пред очите си, а дясната длан — срещу слънцето. И каза: — Виждам нещо.

Шофьорът на кадилака хвърли последен поглед на пустия западен хоризонт и се обърна. Вдигна дясната си ръка, за да си направи сянка. Бинокълът в другата му ръка леко се поклащаше. Източният хоризонт беше ярко осветен. Слънцето все още беше достатъчно ниско, за да мъти въздуха. Телескопичната оптика влошаваше положението. На шосето се виждаше миниатюрно квадратче, което се поклащаше настрани, но сякаш стоеше на място. Не се различаваше движение напред. Оптична илюзия заради бинокъла. Беше пикап, който се движеше с около седемдесет километра в час. Изглеждаше бял. И идваше право към тях.

Шофьорът на кадилака се обади:

— Не го изпускай от поглед. Виж дали зад него не идва друга кола. — Той се обърна на запад и прибра колене към тялото си. Подпря бинокъла си на тях. И изруга: — Мамка му, и аз виждам нещо.

— Какво? — попита Мойнахан.

Най-доброто възможно предположение беше, че нещото е червена кола. Беше само точка на хоризонта, миниатюрна от това разстояние, а изгряващото слънце примигваше по предното стъкло. Беше на почти двайсет и пет километра от тях. Също като пикапа, който идваше от изток, колата се поклащаше на мястото си, но не се различаваше движение напред. Това беше илюзия.

— Какво става при теб? — попита той.

— Приближава се.

— Има ли зад него нещо друго?

— Не мога да видя. Рано е. Може да има цяла колона.

— И при мен е така.

Двамата продължиха да наблюдават. Далечни коли на идеално право шосе, които се движеха точно срещу тях и образът им беше увеличен, но сплескан от оптиката на бинокъла. В размътения въздух се виждаше как енергично се поклащат настрани, но не се различаваше движение напред, а зад тях се издигаха облаци прах.

Мойнахан вдигна радиостанцията. Натисна бутона и когато получи разрешение да говори, каза:

— От изток и от запад се приближават коли. С умерена скорост. Вероятно ще пристигнат по същото време като сутрешния влак.

Мъжът с джинсите и прическата обясни:

— Това е. Много е просто. Искат да внимаваме за три неща едновременно.

Шофьорът на кадилака се обърна и погледна на изток, защото Мойнахан продължаваше да говори по радиостанцията. Пикапът все още беше там. Все още приличаше на квадратче и все така се поклащаше настрани. Не се различаваше движение напред. Беше предимно бял. Но само предимно. Различаваха се и други цветове.

В познати нюанси на виолетовото и оранжевото.

— Чакай — каза той.

— Чакай малко, шефе — каза Мойнахан.

— Това е колата на „ФедЕкс“ — каза шофьорът на кадилака. — Според мен.

— На изток е чисто, шефе — докладва Мойнахан. — Идва колата на „ФедЕкс“. На запад не се знае.

Мъжът с джинсите и прическата каза:

— Дръжте ги под око.

— Разбрано.

Мойнахан остави радиостанцията. Погледна за всеки случай към пикапа на „ФедЕкс“, после се обърна на запад. Може би два чифта очи щяха да виждат по-добре от един. Колата продължаваше да се приближава. Все още беше далече. Виждаха се само отражението на слънцето, лъскавият хром и малко червено. От асфалта на шосето пред нея се надигаха слаби термални течения, а зад нея се надигаше облак от прах. Можеше да е всичко.

Шофьорът на кадилака се обърна и провери железопътната линия. На юг не се виждаше нищо. Никой не идваше пеша. Нямаше никакви машини, които да се движат на собствен ход. Но на южния хоризонт примигваше нещо сребристо. Сутрешният влак, на двайсет и пет километра от тях. Пристигаше от Оклахома Сити. Виждаше се като миниатюрно завихряне, не по-голямо от върха на игла.