Лий Чайлд - Накарай ме

— Всичко наред ли е? — попита го Чан.

— Изглежда добре — каза той.

— А ти добре ли си?

— Чувствам се добре — каза той.

— Доволен ли си от плана?

— Планът е страхотен — каза той.

— Но?

— Спомням си нещо, което си повтаряхме във военната полиция. Всеки има план, докато не отнесе един в зъбите.

Уестуд погледна часовника си, сложен уред от стомана с многобройни циферблати. Беше пет часът следобед.

— Имаме още седем часа — каза той. — Трябва да се нахраним. Ресторантът сигурно е отворен.

— Отивай — каза му Ричър. — Ние ще си поръчаме румсървис. Ще ти почукаме на вратата, когато стане време да тръгваме.

Гледана от металната пътека на покрива на стария бетонен великан, зората изглеждаше необятна, далечна и безкрайно бавна. Източният хоризонт беше черен като нощта и остана такъв, докато най-сетне не започна да просветлява — дълго, бавно — и просветляването не започна да се разпространява настрани, тънко като лист хартия, и нагоре като предпазливи пръсти, които докосват някакъв външен слой на атмосферата, невъзможно далечен, може би стратосферата, все едно светлината се движеше по-бързо в него или го достигаше по-рано.

Хоризонтът бавно изплува пред очите, поне пред широко отворените очи, с които някой се взираше с всички сили, очертан със сиво върху сиво, безкрайно неясен, безкрайно бавно, все едно почти не беше там, роден отчасти от въображението и отчасти от надеждата. После бледите златисти пръсти на зората докоснаха сивотата, призрачни и несигурни, сякаш все още не бяха решили какво точно да сторят. А след това се разпериха и започнаха да разпалват някакъв тънък и далечен слой на атмосферата, молекула по молекула, лумен по лумен, докато въздухът не стана сияен и прозрачен като стъклена купа, но не бял и студен, а с по-топъл оттенък.

С всяка изминала минута светлината стигаше все по-далече, докато цялото небе не стана златисто, но бледозлатисто — недостатъчно, за да се вижда под него, твърде слабо осветено, за да хвърля и най-бледата сянка. После разцъфнаха и по-топли потоци и осветиха хоризонта и най-сетне слънцето неудържимо се издигна, като за миг беше също толкова червено и люто, колкото е по залез, но после цветът му се установи до нажежен жълт блясък, който разчисти хоризонта наполовина и хвърли истински сенки, дълги по цели километри. Цветът на небето се изми от бледозлатисто до бледосиньо, като премина през всички нюанси помежду им, така че светът отгоре се роди наново дълбок, безкрайно висок и безкрайно широк. Нощната роса беше прочистила въздуха от прахта от пшеничните ниви и докато не изсъхнеше, той щеше да бъде прозрачен като кристал. Гледката беше чиста и ясна във всички посоки.

Наблюдателите горе бяха шофьорът на кадилака и онзи брат Мойнахан, който беше отнесъл удар в главата и беше останал без пистолет. Той все още не се чувстваше добре, но графикът трябваше да се спазва. Носеше на главата си старомодна кожена каска за американски футбол вместо шина. Заради счупената си скула. Шофьорът на кадилака гледаше на запад, така че новороденото слънце слабо топлеше врата му. Мойнахан се взираше в блясъка на изток, докато наблюдаваше шосето. Не беше видял никакво движение през нощта. Никакви фарове. Всичко останало беше пшеница. А след нея идваше извивката на земното кълбо.

Същото беше и на запад. Шосето, пшеницата, далечният хоризонт. Нямаше никакво движение през нощта. Никакви фарове. Нищо интересно. Беше третата поредна сутрин. Точно под тях, на малкия площад, ранобудните жители отиваха на закуска. Като мравки. Паркираха се пикапи. Като детски играчки. Затръшваха се врати. Хората си подвикваха „добро утро“ помежду си. Бяха познати звуци, но притъпени и неясни от разстоянието.

След двайсет минути слънцето се беше откъснало от хоризонта и вече завиваше на юг, за да поеме по сутрешния си път. Зората се беше превърнала в ден. Небето беше станало по-ярко, по-синьо и съвършено еднакво от единия до другия си край. Нямаше нито един облак. Новородената топлина раздвижваше въздуха и пшеницата се вълнуваше и шепнеше, все едно се събуждаше. От върха на третия силоз до хоризонта имаше двайсет и пет километра. Въпрос на надморска височина, геометрия и равна земна повърхност. Това означаваше, че мъжете на пътеката бяха в идеалния център на кръг с диаметър от петдесет километра, като се носеха високо над него, а целият видим свят беше в краката им. Светът беше като златен диск под необятното синьо небе, разрязан на еднакви половини отгоре надолу от железопътната линия и отляво надясно от шосето. От височината на пътеката и двете изглеждаха тесни и притиснати от пшеницата. С невъоръжено око се виждаха като тънки линии, очертани с молив и линийка. Линиите се срещаха на железопътния прелез точно под тях. В центъра на кръга. В центъра на света.