Лий Чайлд - Накарай ме

Двамата го гледаха отгоре. Ревът на витлата и вертикалното въздушно течение нагоре дърпаше дрехите им и ги събаряше на покрива. Вертикалното въздушно течение вдигаше прах и боклуци във всички посоки. Все едно по средата на главната улица се беше надигнала прашна буря.

След това пикапът на „ФедЕкс“ мина през железопътния прелез на около трийсет метра пред влака. На трийсет метра от това да бъде отнесен от хиляда тона метал. Шофьорът на пикапа дори не ускори, докато минаваше през прелеза. Беше обичайният му маршрут. Знаеше какво прави.

После хеликоптерът от дясната страна се спусна над далечния хоризонт на юг. Сигурно се спускаше над фермата, защото какво друго имаше там?

И накрая точно под краката им пристигна влакът, оглушителен и безкраен, разгорещен и неумолим, като съскаше и тракаше и ръмжеше и стържеше, но за пръв път в живота си беше заглушен от глухото туптене на витлата и воя на турбините.

Мъжете от закусвалнята продължаваха да говорят през прозореца на колата.

Вратите на влака се отвориха.

Туп-туп-туп.

Никой не слезе от него. Както и от другата страна.

Туп-туп-туп.

Вратите се затвориха. Влакът потегли и се отдалечи под краката им — безкрайно бавно, вагон след вагон.

Мъжете от закусвалнята продължаваха да говорят.

Последният вагон се отдалечи и се смали на хоризонта, като се поклащаше на релсите. Турбините нададоха вой и хеликоптерът се издигна високо в небето.

Пикапът на „ФедЕкс“ отново прекоси железопътния прелез и потегли обратно към дома. С умерена скорост. Предполагаем час на пристигане: когато и да е.

Хеликоптерът се завъртя и направи завой, така че въздушното течение ги блъсна встрани и ги зашемети с вдигнатата прах и оглушителния шум. Другият хеликоптер се показа над южния хоризонт и изпълни същата маневра, като отражение в огледалото. Завъртя се, направи завой и се отдалечи. Ниско и бързо, спуснал нос към земята. Все по-малък в небето.

Изведнъж стана тихо. Не се чуваше нищо друго освен пшеницата. А шумът ѝ действаше успокояващо.

Радиостанцията им просъска. Мойнахан я вдигна и каза:

— От хеликоптера не слезе никой. Дори не кацна. От влака също не слезе никой. Както и от другата страна.

Мъжете от закусвалнята на шосето се бяха качили в пикапите си и даваха на заден.

Червеният седан мина между тях. И продължи към градчето.

— Какво става там? — попита Мойнахан.

Мъжът с джинсите и прическата отговори:

— Шофьорът твърди, че е клиент. Донесъл е много пари. Ще го видим.

Мъжете доведоха новодошлия в закусвалнята, но преди да го пуснат вътре, обсъдиха хеликоптерите помежду си. Всички бяха там освен брата на Мойнахан. Онзи, който беше отнесъл ритник в слабините и беше останал без пистолет. Дискусията беше кратка и не беше постигнато съгласие. Имаше две теории. Едната гласеше, че това беше общо разузнаване, предвещаващо бъдеща атака, и в такъв случай вероятно беше включвало камери, термално сканиране и радар, който да покаже какво има под земната повърхност. Според другата това беше самото издирване на Кийвър, за което отдавна предвиждаха, че ще се проведе по въздуха — и в такъв случай беше използвана, общо взето, същата технология, но безрезултатно заради свинете.

Дискусията беше кратка. Не беше постигнато съгласие. Или щяха да се върнат, или нямаше да се върнат. Не беше проведено гласуване.

Мъжът, когото доведоха, изглеждаше в добро здраве. Като водещ от научнопопулярен телевизионен канал. Имаше рошава посивяла коса и рошава посивяла брада. Изглеждаше може би на четирийсет и пет години. Носеше някакви откачени дрехи с много ципове. Връзките на обувките му бяха като миниатюрни планинарски въжета.

Представи се с името Торънс. Каза им, че е унищожил документите си за самоличност. Не само заради застраховката. Макар че и в нея имаше клаузи, свързани с това. Но най-вече защото искаше хората да се чудят. Това беше целта му. Искаше да не остави никаква следа. Следата му свършваше на хиляда и сто километра от там. С малък пожар в мивката на хотелска стая в щата Невада. Беше изгорил всичко. След това беше карал само през нощта, за да намали риска до възможния минимум. Искаше никой да не знае какво се е случило с него. Искаше никой да не бъде убеден. Искаше да минат седем дълги години, преди законът да го обяви за мъртъв.

Мъжът с джинсите и прическата се обърна към него:

— Трябва да разберете, че се налага да бъдем предпазливи, господин Торънс. — После се обърна към онзи от братята Мойнахан, когото бяха ударили по главата, и го попита: — Къде е брат ти, по дяволите?