Лий Чайлд - Накарай ме

— Човекът от влака и новият му приятел.

Тя излезе на светло.

— Ти не замина.

— Не, не заминах — отговори той.

— Мислех си, че ще заминеш.

— И аз така си мислех.

— Смятам се за приятен човек, но съм сигурна, че не аз съм причината.

Ричър не отговори.

— Не исках да кажа това — каза Чан. — Съжалявам. Не говорех за такава причина. Щеше да е твърде самонадеяно от моя страна. Имам предвид, че няма защо да се смятам за такава причина. И колкото повече говоря, толкова по-зле става. Искам да кажа, че ти не остана само за да ми помогнеш. Нали?

— Видя ли как си стиснаха ръцете тези двамата?

— Естествено.

— Ето затова останах.

Ричър заведе Чан в притихналата чакалня на гарата и двамата седнаха един до друг на пейката в тъмното.

— Как би описала тяхното ръкостискане? — попита я Ричър.

— В смисъл? — каза Чан.

— Как ти се стори? Какво научи от него? Какво ти каза езикът на жестовете им?

— Изглеждаше така, все едно някакъв младши корпоративен служител е бил изпратен да посрещне важен клиент.

— Познаваха ли се отпреди?

— Не мисля.

— Съгласен съм. И местният човек се справи отлично. Нали? Беше си цяло представление, макар и да не биеше на очи. Излъчваше уважение, без да се подмазва. Не се съмнявам, че когато стиска ръката на най-добрия си приятел, не го прави по същия начин. Или ръката на тъста си. Или на мениджъра по кредитите в банката. Или на някой съученик от гимназията, когото не е виждал от двайсет години.

— Е, и?

— Нашият местен човек разполага с широк спектър от различни ръкостискания и можем да предположим, че ги владее отлично. Което е част от номера му.

— И с какво ни помага това?

— Тази сутрин го видях. Работи в едно магазинче за резервни части за напоителни системи. Когато минах покрай витрината му, той подскочи и посегна към телефона.

— Защо го е направил?

— Ти ми кажи.

— Колко параноично искаш да ти го кажа?

— Някъде по средата между това, което ти подсказва здравият разум, и леката параноя.

Тя помисли малко.

— Нямаше да си помисля нищо подобно, ако не беше Кийвър.

— Но?

— Ти приличаш на Кийвър. Общо взето. Може би Кийвър е разпитвал наоколо и някой е казал на местните да се оглеждат за него или за някой друг като него.

— И аз това си помислих — каза Ричър. — Не ми се стори много вероятно, но все пак се случват и невероятни неща. Затова по-късно се върнах до магазинчето, за да проверя. Попитах онзи човек защо е реагирал така. И той ми каза, че ме е познал — от колежанския отбор по футбол на Университета на Пенсилвания, випуск осемдесет и шеста година. Явно в спортните списания е имало мои снимки. Човекът ми каза, че не се е обадил на никого по телефона. Каза ми, че сигурно е посегнал към него, защото телефонът е звънял. Каза ми, че през цялото време звъни.

— Звънеше ли?

— Нямаше как да го чуя.

— Играл ли си футбол в Университета на Пенсилвания?

— Не, завършил съм военната академия „Уест Пойнт“ и съм играл футбол само веднъж. Опасявам се, че не мина много добре. И съм сигурен, че никога не са публикували моя снимка в списанията.

— Може би просто се е припознал. Осемдесет и шеста година беше доста отдавна. Сигурно от тогава много си се променил. И все пак изглеждаш като човек, който може да е играл футбол в отбора на университета.

— И аз така реших. Тогава.

— Но сега?

— Сега си мисля, че той ме излъга. Историята е измислена предварително, за прикритие. Може би някой го е научил да го прави. Да не губи време с неловко отричане, а направо да излезе с правдоподобно обяснение. Някои мъже сигурно биха се почувствали поласкани. Може би са си мечтали да станат футболни звезди. Кой не си е мечтал? Ако успее да им завърти главата, може би ще се махнат. Освен това го беше пресметнал така, че да ме изкара по-млад. Това сигурно също трябваше да ме накара да се почувствам поласкан. През осемдесет и шеста година вече бях в армията. Завърших военната академия още през осемдесет и трета. Този тип ми изнесе цяло представление.

— Не доказва нищо.

— Първият ми въпрос към него беше дали се познаваме. И той каза „не“.

— Което е вярно, нали така?

— Да, но човек, който е толкова голям почитател на футбола, че да си спомня играчите от университетските отбори отпреди трийсет години, нямаше да ми отговори така. Когато го попитах дали се познаваме, той щеше да каже: „Не, но искам да ви стисна ръката, господине“. Или още на влизане, или когато си тръгвах от там. Все някъде щеше да има ръкостискане. Този тип обича да стиска ръцете на другите. Има хора, за които това е важно. И друг път съм виждал такива. За тях ръкостискането е по-ценно от автограф или обща снимка. Защото е лично. Физически контакт. Обзалагам се, че има цял списък от знаменитости, които вижда по вестниците или по телевизията и си казва: „Ето, на този съм му стискал ръката“.