Лий Чайлд - Накарай ме

Ричър посети още дванайсет магазинчета, така че станаха общо тринайсет, като резултатът бяха четиринайсет различни мнения, ако се смяташе и това на сервитьорката. По въпроса не съществуваше съгласие. Осем от мненията всъщност не бяха истински мнения, а свиване на рамене и празни погледи, придружени с щипка враждебна предпазливост. „В цялата страна има такива странни имена.“ С какво беше по-различно градчето Майчин отдих в една държава, в която съществуваха градове с имена, които буквално означаваха „защо“ и „защо не“, „катастрофа“ и „инцидент“, „Дядо Коледа“ и „без име“, „скучен“, „кекс“, „истина и последици“, „маймунска вежда“, „съгласен“, „обикновен“, „градът на тортите“ и „градът на жабите“, и „сладки устни“?

Останалите шест мнения бяха варианти на фантазията на сервитьорката. Както и на моята, помисли си Ричър. И тази на Чан. Хората започваха от името и си измисляха колоритни сценарии, за да го обяснят. Нямаше сигурни факти. Никой не знаеше за паметна плоча или музей, табелка за историческа забележителност или дори стара легенда.

Ричър пое обратно по широката улица, като се питаше: да подремне или да се подстриже?

Мъжът от магазинчето за резервни части беше първият, който се обади да докладва. Каза, че се е справил добре — с помощта на стария номер с футболния отбор. Беше техника, на която го бяха научили преди много години. Избираш си добър колежански отбор от добър випуск и когато заговориш за него, повечето мъже се чувстват твърде поласкани, за да се усъмнят в думите ти. Един час по-късно вече се бяха обадили още трима собственици на магазини, за да докладват за същото. С изключение на информацията за футболния отбор. Но по същество картината беше ясна. Едноокият служител в мотела прие всички входящи обаждания, подреди чутото в главата си и набра един номер, а когато му вдигнаха, съобщи:

— Действат с името. Едрият тип обикаля целия град и разпитва навсякъде.

В отговор се разнесе продължителен пукот — спокоен, мелодичен и успокоителен. Служителят каза: „Много ясно“, но май не беше достатъчно убеден. После затвори.

Бръснарницата беше с два стола, обслужвани от един бръснар. Мъжът беше възрастен, но поне видимо не трепереше, така че Ричър си поръча бръснене с гореща кърпа и подстригване с машинка — късо отзад и отстрани и малко по-дълго отгоре. Косата му не беше променила цвета си. Беше малко оредяла, но си стоеше на главата му. Усилията на стареца произведоха добър резултат. Ричър погледна отражението си в огледалото — изглеждаше чист и спретнат. Цената беше единайсет долара, което му се стори разумно.

После той пое обратно по малкия площад, без да бърза, и когато стигна до мотела, отново видя сгъваемия стол, който беше забелязал и преди на алеята за автомобили. Беше от бяла пластмаса. Той го вдигна и го премести от дясната страна на бордюра на една затревена площадка до някаква ограда. Така нямаше да пречи на никого. Завъртя го с крак, за да го обърне срещу слънчевите лъчи. После седна на него, облегна се назад и затвори очи. Тялото му попиваше топлината на слънцето. В някакъв момент заспа — на открито, през лятото, което според него беше вторият най-добър възможен начин да заспиш.

Тази вечер Ричър отиде на гарата с цял час по-рано, в шест, донякъде защото слънцето се беше спуснало ниско в небето и вече нямаше къде да се грее на светлината му и донякъде защото предпочиташе да пристига по-рано навсякъде. Обичаше да има достатъчно време, в което да огледа обстановката. Дори за нещо толкова просто и обикновено като качването на влака.

Силозите бяха притихнали и неподвижни — предполагаше, че са празни в очакване на реколтата. Огромният хангар беше затворен. Релсите мълчаха. Прожекторите вече бяха включени, за да изпреварят наближаването на здрача. Небето на запад все още беше златисто на цвят, но навсякъде другаде беше притъмняло. Ричър си помисли, че скоро ще се спусне мрак.

Миниатюрната постройка на гарата беше отворена, но празна. Ричър влезе вътре. Беше обзаведена с дърво в традиционен стил, боядисвано много пъти, в някакъв официален нюанс на кремавото. Вътре миришеше така, както винаги мирише в дървените постройки по залез след дълъг горещ ден — на застояло, прашно и напечено.

Прозорчето на гишето за билети беше с арка, малко и симпатично. На стъклото имаше кръгъл отвор, през който да се говори. Но щората зад стъклото беше спусната. Беше кафява, нагъната на хармоника, изработена от някакъв допотопен винил. На нея беше отпечатана думата „Затворено“ — със златни букви.