Лий Чайлд - Накарай ме

— Това ли е официалната версия? — попита Ричър.

— Не знам, миличък — отговори сервитьорката. — Аз съм от Мисисипи. Дори не знам как стигнах до тук. Трябва да попитате бармана. Мисля, че той поне е роден в този щат.

После сервитьорката се отдалечи забързано, както се отдалечават всички сервитьорки.

— Това ли беше рекламната версия на отговора? — попита Чан.

Ричър кимна и отговори:

— Да, но беше рекламна в творчески, а не в пазарен смисъл. Тази жена не спазва официалната версия. Може би трябва да стане сценарист. Веднъж гледах един филм със същия сюжет, който ни разказа. По телевизията, в някаква мотелска стая. През деня.

— Да попитаме ли бармана?

Ричър хвърли поглед към него. Човекът беше зает.

— Първо ще намеря някакви истински местни хора — отговори той. — Набелязах си няколко кандидати, докато се разхождах. А после ще си намеря някакво място, където да подремна. Или ще отида да се подстрижа. Може да се видим на гарата в седем часа. Твоят Кийвър ще слезе от влака, а аз ще се кача.

— Дори все още да не знаеш каква е историята на името на градчето?

— Не държа толкова да я науча. Не си заслужава да остана само заради нея. Ще вярвам на собствената си версия. Или на твоята. В зависимост от настроението.

Чан не отговори нищо. Ричър пресуши чашата, измъкна се от мястото си и се промуши обратно между масите в заведението. После излезе навън. Слънцето все още грееше.

„Следващата задача. Истински местни хора.“

Щеше да започне от онзи, който продаваше резервни части за напоителни системи.

Мъжът все още беше притиснат като в капан зад щанда. Имаше около шейсет сантиметра свободно място, което не му беше достатъчно. На ръст и тегло беше почти колкото Ричър, но беше отпуснат и размъкнат, ризата му беше като палатка, а коланът му беше стегнат невъзможно ниско под корема, голям като петролен варел. Имаше бледо лице и безцветна коса.

На стената зад дясното му рамо имаше телефон. Не беше древен апарат с шайба и кабел на слушалката, навит на спирала, а модерно устройство без кабел — основата беше занитена на стената, а слушалката се поставяше в отвесно гнездо. Така на мъжа му беше лесно да я вземе, без да се обръща, а след това просто трябваше да набере номера на клавиатурата в ръката си. Може би дори имаше записани номера на бързо набиране. На основата имаше пластмасово прозорче с десет места. В пет от тях имаше етикети с номера, а в останалите пет — не. Номерата явно бяха на производителите, с които работеше магазинчето. Може би служебни линии за техническа поддръжка или номерата на търговските и сервизните отдели.

— Ще желаете ли нещо? — попита мъжът.

— Познаваме ли се? — попита Ричър.

— Почти съм сигурен, че не. Със сигурност щях да ви запомня.

— Но въпреки това, когато минах оттук за пръв път, ти подскочи толкова високо, че на практика си удари главата в тавана. Защо така?

— Защото ви познах от старите ви снимки.

— Какви стари снимки?

— От щатския университет на Пенсилвания, випуск осемдесет и шеста.

— Не бях толкова умен, че да ме приемат в щатския университет на Пенсилвания.

— Бяхте с футболна стипендия. Вие сте онзи защитник, за когото говореха всички. Във всички спортни вестници пишеше за вас. По онова време следях футбола. Както и сега впрочем. Естествено, вече не изглеждате толкова млад. Без да се обиждате.

— Обади ли се на някого?

— Кога?

— Когато ме видя да минавам оттук.

— Защо да се обаждам на някого?

— Видях, че се протегна за телефона.

— Може да е звънял. През цялото време звъни, дявол да го вземе. Този иска това, онзи — онова.

Ричър кимна. Дали щеше да чуе телефона? Може би не. Вратата беше затворена, а телефонът беше електронно устройство с възможност за регулиране на звука и сигурно беше настроен да звъни много тихо в това малко магазинче. Особено ако звънеше непрекъснато. Все пак беше точно до ухото на човека. Ако звукът беше силен, щеше да го побърка.

— Какво мислиш за името на града? — попита го Ричър.

— Какво да мисля? — каза човекът.

— Защо се казва Мадърс Рест?

— Честно да ви кажа, господине, нямам никаква представа. В цялата страна има такива странни имена. Не сме само ние.

— Не те обвинявам в нищо. Просто ми е интересно откъде идва.

— Не съм чувал.

Ричър отново кимна.

— Приятен ден — каза той.

— И на вас, господине. И поздравления за лечението в клиниката. Без да се обиждате.

Ричър излезе от магазинчето и спря за малко под ярките слънчеви лъчи.