Лий Чайлд: Накарай ме

— Как стана така, че те е повикал за подкрепление?

— Бях свободна. Той ми се обади лично.

— От тук?

— Да, определено. Обясни ми точно как да стигна. Говореше за това градче като за мястото, където се намира в момента.

— Как ти се стори обаждането? Рутинно ли ти прозвуча?

— Общо взето. Беше по протокол.

— Значи той е следвал обичайната процедура с изключение на факта, че случаят не е записан в компютъра му?

— Точно така.

— Какво означава това?

— Може да е било нещо дребно. Може би се е захванал с него като услуга за някой приятел или под някаква друга форма, която е твърде близо до работа про боно, за да мине одобрението на шефа. Във всеки случай в задачата явно е нямало пари. Така че е трябвало да остане незабелязана. Но после, предполагам, се е превърнала в нещо повече. В нещо достатъчно голямо, за да оправдае искането за подкрепление.

— Значи е било нещо малко, което е станало по-голямо? С какво е свързано?

— Нямам представа. Кийвър трябваше да ме информира.

— Никаква представа ли нямаш?

— Кое точно не разбра? Той се е занимавал с някакъв частен случай, без да казва на никого, и трябваше да ме информира за подробностите, когато пристигна.

— Как ти се стори гласът му по телефона?

— Беше спокоен. Общо взето. Останах с впечатлението, че не харесва особено това място.

— Той ли го каза?

— По-скоро аз останах с това впечатление. Когато ми обясняваше как да стигна до тук, звучеше така, сякаш се извиняваше. Все едно ме караше да дойда на някакво злокобно и зловещо място.

Ричър не отговори.

— Предполагам, че в армията гледате твърде практично на работата си, за да разсъждаваш по този начин — отбеляза Чан.

— Не, всъщност се канех да се съглася с теб — каза Ричър. — На мен не ми хареса магазинът с гумените престилки например, а освен това някакво странно хлапе ме следеше през цялото време тази сутрин. На десет-дванайсет години. Момче. Предположих, че е умствено изостанало дете, хипнотизирано от присъствието на непознат човек, но твърде срамежливо, за да го заговори. Всеки път когато поглеждах към него, се криеше зад ъгъла.

— Не знам дали това е странно или просто тъжно.

— Значи не разполагаш с абсолютно никаква информация?

— Чакам Кийвър да ме информира.

— С други думи, чакаш влаковете.

— По два пъти на ден.

— Колко време ще чакаш, преди да се откажеш?

— Доста е грубо да питаш такова нещо.

— Шегувах се. Но ми прилича на повечето неприятности, които са ми се случвали, а, предполагам, и на теб в патрулната кола. Всичко се дължи на прекъсване в комуникациите. Съобщението не стига до получателя си. Предполагам, че обяснението е това. И предполагам, че причината е в липсата на покритие на мобилната мрежа. Хората вече не могат да се справят без нея.

— Ще му дам още двайсет и четири часа — каза Чан.

— Дотогава ще съм си тръгнал — каза Ричър. — Сигурно ще хвана вечерния влак.

Ричър остави Чан в закусвалнята и реши да разгледа останалата част от града. Повече не видя странното хлапе. Когато стигна до магазина за ветеринарни материали, зави покрай него и провери за втори път лявата страна на улицата в продължение на всичките шест пресечки, но не видя нищо интересно. Продължи още сто метра, още двеста метра, в случай че железопътната линия беше повлякла със себе си центъра на градчето на изток и останките от него все още бяха на първоначалните си места.

Ако Чан беше права за името и наистина беше починала старица, не беше задължително паметната ѝ плоча да се вижда от разстояние. Може да беше ниско до земята — положена хоризонтално, с желязна оградка, висока не повече от петдесет сантиметра, сгушена в морето от пшеница, може би с разчистена пътека, която да води до нея от банкета на пътя.

Но не видя такава пътека, нито надгробен камък, нито символична желязна ограда. Нито пък някаква по-голяма постройка. Нито музей. Нито официална табела с информация за някакво историческо място. Ричър се обърна, тръгна обратно и се зае да обикаля южната половина от градчето, пресечка по пресечка, като започна от тази, която водеше от изток на запад точно зад главната улица. Пресечката изглеждаше горе-долу като тази от северната страна, но с повече едностайни жилища, които бяха започнали съществуването си като складове и гаражи, и по-малко сергии за плодове. Но и тук нямаше нито паметна плоча, нито музей. Не и там, където подсказваше логиката. Градчето Мадърс Рест невинаги беше стояло на кръстопът. Не и преди да построят железопътната линия. Преди това беше представлявало случайно петънце до безкрайните прави коловози, пресичащи прерията. Именно паметната плоча или легендата го бяха докарали на това място. То беше пораснало около тях — като перла около песъчинката, попаднала в мидата.