Лий Чайлд: Накарай ме

Чан бавно кимна веднъж и сякаш се успокои малко. Но не съвсем.

— Сигурен ли си, че не си дошъл по работа? — попита отново тя, но по-тихо.

— Напълно — отговори Ричър.

— С какво се занимаваш сега?

— С нищо.

— Какво означава това?

— Точно това, което казах. Пътувам. Местя се. Виждам разни неща. Ходя, където поискам.

— Непрекъснато?

— Така ми харесва.

— Къде живееш?

— Никъде. По света. Днес съм тук.

— Значи нямаш дом?

— Няма смисъл. Нямаше да си стоя в него.

— Идвал ли си преди в Мадърс Рест?

— Не, никога.

— Тогава защо дойде точно сега, ако не си по работа?

— Просто минавах оттук. И ми стана интересно, заради името.

Чан помълча малко, после изведнъж се усмихна с малко копнеж.

— Така е, нали? — каза тя. — Представям си филма. Последният кадър е близък план към разкривен кръст, забит в земята — просто две дъски, сковани една за друга, а името е прогорено с ръжена от лагерния огън. А зад кръста се вижда как керванът от фургоните на заселниците се отдалечава към хоризонта. И после започват надписите.

— Значи си представяш, че тук е починала някоя старица?

— Така го разтълкувах.

— Интересно — каза Ричър.

— А ти как го разтълкува?

— Не бях сигурен. Може да е била и по-млада жена, която е спряла тук, за да роди бебето си. Може да си е отдъхнала от раждането за един месец и да е продължила. А детето ѝ да е станало сенатор или нещо подобно.

— Интересно — каза Чан.

Ричър набоде един жълтък на вилицата си и се зае със закуската.

На десет метра от тях служителят зад щанда набра един номер на телефона, монтиран на стената, и каза:

— Тя се върна сама от гарата и отиде направо при онзи от снощи, а сега двамата си говорят. И мен ако питаш, са намислили нещо.

Закусвалнята постепенно опустя. Повечето клиенти явно се изсипваха призори. В земеделието очевидно не беше по-добре, отколкото в армията. Сервитьорката дойде при тях и Чан си поръча кафе и парче сладкиш, а Ричър довърши закуската си. После попита:

— И с какво се занимава един частен детектив като теб, ако не снима изневеряващи съпрузи по хотелите?

— Стремим се да предлагаме широк спектър от специализирани услуги — отговори Чан. — Корпоративни разследвания, както и мерки за сигурност в интернет, разбира се, в днешно време. И лична охрана. На място и в движение. Богатите стават все по-богати, бедните стават все по-бедни, а за охранителния бизнес това е добра новина. Занимаваме се и с охрана на сгради. Както и с консултации, проверки, оценка на риска и разследвания от общ характер.

— Какво те води тук?

— Провеждаме операция в района.

— Срещу какво?

— Не мога да ти кажа.

— Колко е голяма операцията?

— Разполагаме с един човек на място. Или поне така си мислех аз. Изпратиха ме като подкрепление за него.

— Кога?

— Пристигнах вчера. Работя към офиса в Сиатъл. Хванах вътрешен полет до последното възможно летище, а от там продължих с кола под наем. Беше кошмарно пътуване. Тези шосета нямат край.

— И твоят човек не беше тук.

— Не — отговори Чан. — Не беше.

— Смяташ, че е заминал за малко и ще се върне с влака?

— Надявам се, че е само това.

— А какво друго би могло да бъде? Тук вече не е Дивият запад.

— Така е. Сигурно всичко е наред. Той работи към офиса в Оклахома Сити. Напълно е възможно да му се е наложило да отскочи до там, за да се погрижи за нещо друго. Хванал е влака заради тези шосета. Следователно би трябвало и да се върне с влака. Няма друг начин. Той ми каза, че не разполага с кола.

— Опита ли се да му се обадиш?

Тя кимна.

— Намерих стационарен телефон в смесения магазин. Но никой не вдигна у тях, а мобилният му е изключен.

— Или е извън обхват. А в такъв случай няма как да е в Оклахома Сити.

— А щеше ли да отиде по-далече? На това място? Без кола?

— Ти ми кажи — отговори Ричър. — Случаят си е твой.

Чан не отговори. Сервитьорката отново се приближи до тяхната маса и Ричър реши да започне обяда от засада, като си поръча парче пай с праскови. И още кафе. Сервитьорката изглеждаше примирена със съдбата си. Политиката на заведението за доливане на кафе без доплащане беше подложена на сериозно изпитание.

— Той трябваше да ме информира — каза Чан.

— Кой? — попита Ричър. — Твоят човек, който не е тук?

— Да, очевидно.

— Да те информира, в смисъл да ти докладва?

— Не само.

— Добре тогава. Започни от това, което знаеш.

— Казва се Кийвър. Работи към нашия офис в Оклахома Сити. Но всички сме включени в една и съща компютърна мрежа. Така че аз мога да видя с какво се занимава той. Има няколко големи случая. Но няма нищо, което да е свързано с това място. Или поне нищо, което да е записано в компютъра му.