Лий Чайлд: Накарай ме

Добра възможност, наистина. Керваните на заселниците се движели по права линия, когато можели да го направят. Защо да правят нещо друго? Никой не пътува по няколко мили допълнително на ден само за да му е по-интересно. Водачът на кервана определял посоката по някой белег на хоризонта, а останалите карали след него, на следващата година новият керван карал по коловозите от предишния, а на по-следващата година някой отбелязвал маршрута на картата. Сто години по-късно от щатската служба за изграждане на пътната мрежа бяха изминали същия маршрут със своите камиони, пълни с асфалт.

На изток нямаше нищо за разглеждане. Нито музей с една-единствена зала, нито мраморна плоча. Виждаше се само пътят, който пресичаше безкрайните полета с почти узряла пшеница. Но в другата посока, на запад от железопътната линия, улицата прекосяваше целия град почти по средата в продължение на шест пресечки. Зад първата сграда от дясната страна имаше допълнително пространство, което се простираше на стотина метра на север от нея. Горе-долу колкото футболно игрище. Беше търговски център за земеделско оборудване. На празното пространство бяха паркирани странни наглед трактори и други огромни машини — чисто нови и лъскави. От лявата страна на улицата имаше магазин за ветеринарни материали — в една малка постройка, която сигурно беше започнала съществуването си като нечий дом.

Ричър зави на запад и пое по стария маршрут на заселниците, направо през градчето. Усещаше леката топлина на сутрешното слънце по гърба си.

Едноокият служител от рецепцията набра един номер по телефона и когато отсреща вдигнаха, каза:

— Тя пак отиде на гарата. Ще посреща и сутрешния влак. Колко човека ще изпратят тези?

Отговорът беше продължителен. Не беше въпрос, но не беше и нареждане. Звучеше по-меко. Окуражаващо може би. Или успокоително.

— Добре де, добре — каза едноокият и затвори.

Ричър измина шест пресечки, после се върна шест пресечки обратно и видя много неща. Видя къщи, в които все още живееха хора, и други, преустроени в магазини за семена и изкуствени торове, и кабинета на един ветеринар, специалист по селскостопански животни. Видя малка и невзрачна адвокатска кантора. Видя бензиностанция на една пресечка в северна посока, зала за билярд, магазин за бира и лед и друг, в който се продаваха само гумени ботуши и гумени престилки. Видя обществена пералня, сервиз за смяна на автомобилни гуми и работилница, в която поставяха подметки на ботуши.

Но не видя нито музей, нито паметна плоча.

В това може би нямаше нищо чудно. Все пак не биха ги разположили точно на пътя. Може би на една-две пресечки по-навътре — от уважение и за по-сигурно.

Той зави встрани от главната улица. Макар и строено по план с перпендикулярни улици, градчето се беше развило в полукръг. Някои парцели бяха по-желани от други. Като че ли гигантските силози за зърно притежаваха своя собствена гравитационна сила. Парцелите най-далече от тях не бяха застроени. По-близо до центъра постройките бяха плътно една до друга. На първата пресечка, успоредна на главната улица, имаше едностайни жилища, които сигурно бяха започнали съществуването си като складове или гаражи, както и импровизирани пазарски сергии за хората, които бяха решили да отделят един-два акра от земята си за отглеждането на плодове и зеленчуци. Имаше и офис център, в който се предлагаха услугите на компаниите за парични преводи „Уестърн Юниън“ и „Мъниграм“, ксерокс и факс и куриерски услуги от „ФедЕкс“, „Ю Пи Ес“ и „Ди Ейч Ел“. До него имаше и счетоводна къща, но тя изглеждаше изоставена.

И все така нямаше нито музей, нито паметна плоча.

Той се зае да обикаля пресечките една по една, като подминаваше ниски бараки, сервизи за дизелови двигатели и празни парцели, обрасли с бурени, тънки като конец. Така стигна до далечния край на широката улица. Беше обходил половината от територията на града. Но все още не беше открил нито музей, нито паметна плоча.

Ричър видя как пристигна сутрешният влак. Изглеждаше така, все едно му е горещо и не му се спира. Нямаше как да разбере дали някой е слязъл. Между него и гарата имаше твърде много постройки.

Ричър беше гладен.

Той прекоси малкия площад, върна се почти на същото място, откъдето беше започнал обиколката си, подмина смесения магазин и влезе в закусвалнята.

В този момент дванайсетгодишният внук на служителя от мотела се шмугна в магазина и застана пред телефона, монтиран на стената от вътрешната страна на вратата. Момчето пусна монети в телефона, набра един номер и когато му вдигнаха, каза: