Лий Чайлд: Накарай ме

Но на табелата по цялата дължина на постройката беше изписана причината Ричър да слезе на тази гара: „Мадърс Рест“. Майчин отдих. Беше я видял на една карта и си беше помислил, че е страхотно име за железопътна спирка. Беше предположил, че линията на влака пресича някой от забравените маршрути на фургоните, с които бяха пътували първите заселници, и преди много време тук се беше случило нещо. Може би някоя млада бременна жена беше започнала да ражда. Подрусването на фургона със сигурност не ѝ се беше отразило добре. Може би керванът бе спрял на това място за няколко седмици. Или за месец. Може би след години някой си беше спомнил за него. Може би някой от нейните наследници. Може би историята се беше превърнала в семейна легенда. Може би имаше местен музей с една-единствена зала.

А може би за името на гарата имаше по-печално обяснение. Може би на това място беше погребана някоя жена. Твърде престаряла, за да стигне до края на пътуването. В такъв случай трябваше да има паметна плоча.

Така или иначе, Ричър беше решил да провери. Не отиваше никъде и разполагаше с цялото време на света, за да стигне до там, така че отклоненията от маршрута не му струваха нищо. Точно това беше причината да слезе от влака. И отначало се разочарова. Очакванията му нямаха почти нищо общо с действителността. Беше си представял няколко прашни къщи и самотна конюшня с един-единствен кон. И миниатюрен музей — може би с уредник на непълно работно време, който да работи в него на доброволни начала. Може би някой старец, който живее в една от прашните къщи. А ако имаше само паметна плоча, може би щеше да бъде от мрамор зад ниска ограда от ковано желязо с формата на квадрат.

Но не беше очаквал такава впечатляваща земеделска инфраструктура. А сигурно трябваше. Зърно, запознай се с железопътната линия. Нали все някъде трябваше да го натоварят на влака. Милиарди бушели и милиони тонове зърно всяка година. Той пристъпи наляво и надзърна между силозите. Беше тъмно, но остана с впечатлението за неравен полукръг от жилищни постройки. Очевидно трябваше да има къщи, в които да живеят работниците от депото. Забеляза и светлини — надяваше се да са на мотел, на закусвалня или и на двете едновременно.

Той пое към изхода, като заобикаляше петната от светлина, хвърляни от дъговите прожектори — просто по навик, — но сетне видя, че няма как да избегне светлината на последния прожектор, защото тя огряваше самия изход. Затова си спести още едно заобикаляне по периметъра и мина направо и през предпоследното петно от светлина.

В този момент от сенките срещу него пристъпи някаква жена.

Тя се приближи с подчертана енергичност, с бързи крачки и нетърпеливи движения, все едно се радваше да го види. Езикът на тялото ѝ говореше единствено за облекчение.

Но после заговори за нещо друго. За разочарование. Жената спря и въздъхна.

Беше от азиатски произход. Но не беше дребна, както повечето жени от азиатски произход. Сигурно беше висока метър и седемдесет и пет или дори метър и седемдесет и седем. И телосложението ѝ отговаряше на ръста. Не приличаше на фиданка. Ричър предположи, че беше на около четирийсет години. Имаше дълга черна коса и носеше джинси и тениска, върху която беше облякла късо памучно яке. Обувките ѝ бяха високи с връзки.

— Добър вечер, госпожо — каза той.

Тя погледна зад него.

— Няма други пътници освен мен — добави той.

Жената го погледна в очите.

— Никой друг не слезе от влака. Така че вашият човек явно няма да дойде.

— Моят човек? — повтори тя.

Говореше с неутрално произношение. Най-обикновен американски английски. От онзи, който се чува навсякъде.

— Защо да идвате тук, ако не искате да посрещнете някого от влака? — попита той. — Не виждам друга причина. Предполагам, че в полунощ няма какво друго да се види на тази гара.

Жената не отговори.

— Само не ми казвайте, че чакате тук от седем часа вечерта — продължи той.

— Не знаех, че влакът ще закъснее — отговори тя. — Тук няма покритие на мобилните телефони. Няма и никой от железниците, който да ти каже нещо. А явно и кочияшът на дилижанса е излязъл в болнични.

— Той не беше в моя вагон. Както и в следващите два.

— Кой?

— Вашият човек.

— Откъде знаете как изглежда?

— Явно е едър мъж — отговори Ричър. — Затова излязохте да ме посрещнете, когато ме видяхте. Защото се припознахте. Поне за миг. А в моя вагон нямаше други едри мъже. Както и в следващите два вагона.