Лий Чайлд: Накарай ме

— Кога пристига следващият влак?

— В седем сутринта.

— Кой сте вие и какво правите тук? — попита го тя.

— Просто минавам оттук.

— Влакът минава оттук. Но не и вие. Вие слязохте от него.

— Знаете ли нещо за това място?

— Не, нищо.

— Виждали ли сте музей или паметна плоча?

— Какво правите тук?

— Кой пита?

Жената замълча за миг, после каза:

— Никой.

— Има ли мотел в този град? — попита Ричър.

— Аз съм отседнала в него.

— Какво представлява?

— Мотел.

— Значи ще ми свърши работа — каза Ричър. — Има ли свободни места?

— Щях да падна от изненада, ако нямаше.

— Добре, покажете ми как да стигна до там. Няма смисъл да чакате тук цяла нощ. Аз ще стана още в зори. Ще почукам на вратата ви, преди да си тръгна. Ако имате късмет, вашият човек ще пристигне сутринта.

Жената не отговори. Вместо това хвърли още един поглед на притихналите релси, после се обърна и излезе от гарата.

Мотелът беше по-голям, отколкото Ричър очакваше. Беше построен във формата на подкова на два етажа, имаше общо трийсет стаи и предостатъчно места за паркиране. Но повечето от тях не бяха заети. И половината мотел не беше пълен. Сградата беше най-обикновена — от бетонни блокчета, боядисани в бежово, с железни стълбища и парапети, боядисани в кафяво. Нищо особено. Но изглеждаше чиста и добре поддържана. Всички крушки светеха. Ричър беше виждал и по-лоши места.

Рецепцията беше зад първата врата от лявата страна на първия етаж. Нисък възрастен мъж, възпълен и с едно стъклено око, подаде на жената ключа от стая 214 и тя излезе, без да каже нито дума повече. Ричър го попита колко струва стаята и човекът заяви:

— Шейсет долара.

— На седмица? — попита Ричър.

— На вечер.

— Не пътувам за пръв път — каза Ричър.

— Какво трябва да означава това?

— Означава, че съм бил в доста мотели.

— Е, и?

— Тук не виждам нищо, което да струва шейсет долара. По-скоро двайсет.

— Не мога да ти дам стая за двайсет. Тези стаи са скъпи.

— Кои стаи?

— На втория етаж.

— Нямам нищо против първия етаж.

— Не държиш ли да си до нейната стая?

— На кого?

— На твоята приятелка.

— Не — отговори Ричър. — Не държа.

— Стаите на първия етаж са по четирийсет долара.

— Двайсет. Повече от половината ти стаи са празни. Всеки момент ще фалираш. По-добре да изкараш двайсет долара, отколкото нула.

— Трийсет.

— Двайсет.

— Двайсет и пет.

— Добре — каза Ричър.

Той извади пачката си от джоба и преброи от нея една банкнота от десет долара, две по пет и пет по един долар. После ги остави на рецепцията, а едноокият мъж ги прибра и му даде в замяна ключ с дървен орнамент и надпис „106“, който извади с победоносен замах от едно чекмедже.

— Стаята ти е в дъното — каза му мъжът. — До стълбището.

Стълбището беше метално и щеше да дрънчи, когато хората се качваха или слизаха по него. Това не беше най-хубавата стая в мотела. Беше дребнав жест на отмъщение от страна на служителя на рецепцията. Но Ричър не му обърна внимание. Предполагаше, че тази вечер ще бъде последният човек, който ще отпусне глава на възглавницата. Не очакваше да пристигнат други късни гости. Предвиждаше да остане необезпокояван през цялата нощ, в тишината на равнините.

— Благодаря — каза той и излезе от рецепцията, като си взе ключа.

Едноокият мъж изчака трийсет секунди, после набра някакъв номер на стационарния телефон и когато му вдигнаха, каза:

— Тя посрещна един мъж на гарата. Влакът закъсня. Тя го чака пет часа. Доведе го тук и той си взе стая.

От слушалката се разнесе глухият пукот на зададен въпрос и едноокият отговори:

— Пак е някакъв едър тип. И нахален. Заяде се за цената на стаята. Дадох му стая сто и шест, в дъното.

От слушалката отново се разнесе пукот, но този път с друга интонация. Беше нареждане, а не въпрос.

— Добре — каза едноокият.

Той остави слушалката на мястото ѝ, с усилие се изправи на крака, излезе от рецепцията, взе сгъваемия стол от стая 102, която не беше заета, и го завлече до едно място на асфалтовата площадка пред мотела, откъдето можеше да вижда едновременно собствената си врата и тази на стая 106. Въпросът по телефона беше: „Виждаш ли стаята му от мястото си?“, а нареждането беше: „Премести си задника някъде, откъдето ще можеш да го наблюдаваш цяла нощ“. Едноокият винаги се подчиняваше на нарежданията, макар и понякога неохотно, както например сега, докато нагласяше стола под най-подходящия ъгъл и наместваше тежкото си тяло на неудобната пластмасова седалка. Навън, на открито през нощта. Това определено не му беше любимо.