Лий Чайлд: Накарай ме

Ричър чу стърженето на сгъваемия стол по асфалта, но не му обърна внимание. Беше просто случаен нощен шум, който не криеше никаква опасност — не беше нито изщракване на затвор, нито просъскване на острие в ножница, така че най-първичната, хищническа част от мозъка му нямаше за какво да се тревожи. А единствената възможност, която би могла да заинтересува другата част от мозъка му, беше да чуе стъпки от високи обувки с връзки и почукване на вратата, защото жената от гарата приличаше на човек, който има много въпроси и очаква да получи отговори. „Кой сте вие и какво правите тук?“

Но шумът не беше от стъпки или от почукване на вратата, а от стържене на стол, така че Ричър не му обърна внимание. Вместо това сгъна панталона си и го сложи под матрака, така че да се изглади, после влезе под душа, за да измие от себе си мръсотията от деня, и се пъхна под завивките. Настрои алармата в главата си за шест часа сутринта, протегна се, прозя се и заспа.

Светлината на утрото беше напълно златиста, без намек за розово или пурпурно. Небето беше избелялосиньо — като стара риза, прана хиляди пъти. Ричър отново взе душ, облече се и излезе навън, за да посрещне новия ден. Видя сгъваемия стол, на който не седеше никой, на необичайното му място по средата на паркинга, но не се замисли за него. Изкачи се по металното стълбище толкова тихо, колкото можеше, така че да ограничи вероятното му дрънчене до приглушен ритмичен тътен, като стъпваше много внимателно. Намери стая 214 и почука на вратата отчетливо, но дискретно — както си представяше, че би направило някое пиколо в луксозен хотел. „Поръчахте събуждане, госпожо.“ Жената щеше да разполага с около четирийсет минути. Десет да стане, десет да вземе душ и още десет да отиде отново до гарата. Щеше да пристигне съвсем навреме за сутрешния влак.

Ричър внимателно слезе обратно по стълбището и излезе на улицата, която на това място беше достатъчно широка, за да се определи като малък площад. Предполагаше, че е направена така заради камионите от фермите — бавни и тромави, те трябваше да обръщат и да маневрират, за да се подредят пред кантарите за претегляне на земеделската продукция, пункта за приемане на стоката и самите силози за зърно. В асфалта на улицата имаше вградени релси. Беше си истински аграрен център. Сигурно обслужваше целия окръг, което в тази част на Америка можеше да означава радиус от триста километра. Това обясняваше и присъствието на големия мотел. Фермерите идваха тук от близо и далече и трябваше да пренощуват преди или след пътуването с влака до някой далечен голям град. А може би всички идваха наведнъж, в определени дни от годината. Може би тези, когато на борсата в далечния Чикаго се търгуваше на зелено предстоящата реколта. Затова и мотелът имаше цели трийсет стаи.

Широката улица, малкият площад, или както там се наричаше, беше ориентирана, общо взето, от север на юг. Железопътната линия и блестящите силози очертаваха източната ѝ страна, която се падаше отдясно, а от западната страна — отляво — имаше нещо като търговска зона. Там бяха мотелът, една закусвалня и смесен магазин. А зад тях се простираше градчето, построено в неравен полукръг в западна посока. Къщите не бяха нагъсто. В дълбоката провинция имаше много свободно място. Тук сигурно живееха общо хиляда души или дори по-малко.

Ричър се отправи на север по широката улица, като търсеше пътя на заселниците. Предположи, че ще го пресече перпендикулярно, защото маршрутът им минаваше от изток на запад — точно това беше идеята.

„Върви на запад, млади човече.“ Вълнуващи времена.

На петдесет метра пред себе си, след последния силоз той забеляза прелез. През него минаваше път — перпендикулярно на железопътната линия, точно от изток на запад. Дясната страна на пътя беше огряна от ярката светлина на сутрешното слънце, а лявата беше потънала в дълги сенки.

На прелеза нямаше бариери. Само червени сигнални светлини. Ричър спря на релсите и погледна назад, на юг — натам, откъдето беше дошъл. Поне на два километра в тази посока не се виждаха други прелези, а в бледата светлина на утрото това беше максималното разстояние, на което можеше да различи нещо. Не се виждаха други прелези и поне на два километра на север от там. Което означаваше, че ако в Мадърс Рест изобщо има нещо като главна улица, която да преминава през целия град от изток на запад, Ричър стоеше на нея.

Главната улица беше прилично широка и малко по-висока в средата, отколкото по краищата — беше изградена върху пръстта, изкопана от плитките канавки от двете ѝ страни. Беше застлана с дебел пласт черен асфалт, посивял от годините и напукан от времето, застинал произволно като лава от двете страни. И беше съвършено права, от единия хоризонт до другия.