Лий Чайлд - Накарай ме

Но така и не успя да я открие. Нито каменната плоча, нито музея. Не и там, където би трябвало да се намират — на достопочтено разстояние от първоначалния маршрут на заселниците. Достатъчно, за да се създава усещане за екскурзия или поклонение. Горе-долу на една съвременна пресечка от пътя им — точно там, където не откриваше нищо.

Ричър продължи пресечка по пресечка, както и досега. Виждаше едни и същи неща и започна да ги разбира. Градчето постепенно му обясняваше съществуването си, улица по улица. Беше търговски център, който обслужваше голяма и силно разпръсната земеделска общност. В него се внасяха всякакви технически неща, а от него се изнасяше продукция — в несметни количества. Най-вече зърно. Но наоколо явно имаше и пасища. Това обясняваше присъствието на магазина за ветеринарни материали и кабинета на ветеринаря. Както и гумените престилки най-вероятно. На някои хора им вървеше и си купуваха лъскави нови трактори, а на други не им вървеше, така че даваха на ремонт старите си дизелови двигатели и подлепяха ботушите си с нови подметки.

Градче като всяко друго.

Беше краят на лятото и денят беше останал изпълнен със златиста светлина, а слънцето топлеше, но не прегаряше, така че Ричър продължи да крачи, доволен да е на открито, докато не установи, че беше разгледал отново всяка пресечка и беше видял всичко за втори път.

Нямаше нито паметна плоча, нито музей. Не видя и странното хлапе. Но пък имаше един тип, който го изгледа странно.

Случи се на две пресечки разстояние от стария маршрут на заселниците, на успоредната улица от изток на запад. От едната ѝ страна бяха застроени пет пресечки, а от другата — само четири. Ефектът на полукръглата форма започваше да си личи. На улицата имаше банков офис и кредитна компания. Имаше и малки работилници — точилар, сервиз за скоростни кутии и дори бръснар с традиционния осветен стълб, с който се рекламира този бизнес. Имаше и един тип, който продаваше резервни части за напоителни системи от няколко различни производителя. Магазинчето му беше претъпкано, а той беше като в капан зад щанда. Не беше дребен. Гледаше навън и когато Ричър мина покрай него, в погледа му проблесна искра и той протегна ръка нагоре и назад към нещо зад рамото си. Ричър не видя какво беше. Вече беше подминал магазинчето по инерция. Рационалната част от мозъка му не регистрира това събитие. Но първичната част не го пропусна толкова лесно. „Защо реагира този тип?“

Отговорът на този въпрос беше лесен. Мъжът беше видял непознато лице. Нов човек в града. Нещо, с което не беше свикнал.

„А за какво се протегна? Оръжие?“

По всяка вероятност, не. Случайният минувач не представлява непосредствена заплаха. Освен това никой не окачва бейзболна бухалка или стар револвер .45 калибър на стената на магазинчето си, където да ги виждат всички. Беше по-добре да ги държиш под щанда. Пък и колко риск имаше в бизнеса с напоителни системи? Бухалките и револверите бяха запазена марка на баровете и денонощните магазини за алкохол или най-много на аптеките.

„Тогава за какво се протегна този тип?“ Най-вероятно за телефона. Старомоден стационарен телефон, монтиран на стената. На нивото на рамото на повечето хора, за да се набира по-удобно. Човекът се протегна назад за слушалката, защото му беше прекалено тясно да се обърне с цялото си тяло.

„А защо трябваше да се обади? Възможно ли беше появата на непознат човек да е толкова изключително събитие, че да изисква незабавно споделяне?“

Може би изведнъж се беше сетил за нещо. Може би се беше уговорил с някого да му се обади по работа. Или да повика куриер, за да изпрати доставка с поръчана част.

„А може би му бяха наредили да докладва, ако забележи нещо.“

Какво?

„Непознати хора.“

И кой му беше наредил това?

„Може би и обяснението за странното хлапе беше същото. Може би това беше истински опит за проследяване. Границата между демонстративната срамежливост и пълната некадърност е много тънка.“

Ричър спря на малкия площад и се завъртя, описвайки пълен кръг.

Не видя никого.

Към този момент вече смяташе, че е добра идея да изпие още една чаша кафе, така че се върна обратно в закусвалнята. Чан все още беше там, на същата маса. Наближаваше обед. Беше сменила мястото си и вече беше с гръб към ъгъла. Седеше там, където преди това седеше той самият. Ричър се промуши между масите и седна на съседната до нея, така че също да бъде с гръб към стената. Най-вече по навик.