Лий Чайлд - Накарай ме

— Но не стисна твоята.

— И се издаде за втори път. Той знаеше, че не съм известен футболист. Вече приемам твоето обяснение. Някой е казал на местните хора да се оглеждат за непознати, които задават въпроси. Може би го е казал и на онова странно хлапе, което видях сутринта. А и Кийвър не беше във влака. Къде е тогава, по дяволите? Ето затова останах. Поне за още една вечер. Просто ми стана интересно.

— Кой беше онзи мъж с костюма, който слезе от влака?

— Не знам. Предполагам, че не е местен, а идва в града по някаква работа. И не смята да остане дълго, с тази малка чанта. Сигурно е богат. Хората, които са толкова слаби, обикновено са богати. Живеем в странни времена. Бедните хора са дебели, а богатите са слаби. Случва се за пръв път в историята.

— Добра работа или лоша работа? Дали е съвпадение, че го посрещна човекът с легендата за Университета на Пенсилвания, или той също е свързан с това, за което е разпитвал Кийвър?

— Може да е и едното, и другото.

— А може би просто е производител на напоителни системи. Директор на някоя голяма корпорация.

— В такъв случай, поне според мен, пътят щеше да бъде изминат в противоположната посока. Нашият човек щеше да отиде на търговско изложение в някой по-голям град. И може би щеше да се запознае с директора на някой прием. За трийсет секунди или дори по-малко. И със сигурност щеше да му стисне ръката. Няма никакво съмнение.

— Започвам да се тревожа за Кийвър.

— Сигурно си права. Но все пак не се тревожи прекалено. Имам предвид, че не може да бъде нещо чак толкова страшно, нали така? С цялото ми уважение, все пак говорим за частен детектив, който получава пари в брой или смачкани чекове от някакъв частен клиент. Който или е откачен, или не е. Ти самата го каза. А такъв човек винаги първо ще се обади на полицията. След като е опитал всичко друго, от Белия дом надолу по веригата. Но очевидно нито от Белия дом, нито от полицията са проявили интерес към неговия случай. Така че не може да е толкова страшно, нали така?

— Вярваш ли, че полицията никога не допуска грешки?

— Вярвам, че в полицията поне могат да определят дали си заслужава да се занимават с нещо. Ако им беше казал, че хангарът е пълен с експлозиви, произведени нелегално от изкуствени торове, според мен щяха да пристигнат веднага. Но ако им е казал, че получава сигнали от силозите направо в черепната си кутия, сигурно няма да бързат толкова.

— Но работата е там, че отначало е приличало на едно, а вече прилича на друго. Затова и моят човек се е обадил за подкрепление. Може би работата вече е преминала от втория вид в първия.

— В такъв случай Кийвър може да се обади на номера за спешни случаи на полицията като всеки друг гражданин. Или направо на директната линия на ФБР. Не се съмнявам, че все още помни номера.

— Добре, какво ще правим сега?

— Сега ще се върнем в мотела. Най-малкото защото ми трябва стая, в която да пренощувам.

Едноокият служител беше на рецепцията. Както и предишния път, Чан взе ключа за стая 214 и зачака. Ричър проведе същите преговори. Свали цената от шейсет долара на четирийсет, трийсет и накрая на двайсет и пет, но не и за стая 106. Не искаше да го оставя да печели всеки рунд. Вместо това поиска стая 113 — по средата на срещуположното крило, на приземния етаж, далече от металното стълбище, встрани от тази, която се падаше точно под стаята на Чан.

После попита:

— В коя стая е господин Кийвър?

— Кой? — попита служителят.

— Кийвър. Едрият господин от Оклахома Сити. Настанил се е преди два-три дни. Пристигнал е с влака. Няма кола. Сигурно е платил предварително за една седмица.

— Нямам право да отговарям на такива въпроси. Това е поверителна информация. За гостите. Нали разбираш? Не се съмнявам, че на негово място ти също щеше да го оцениш.

— Разбира се — отговори Ричър. — Звучи ми съвсем логично.

Той си взе ключа и излезе навън заедно с Чан. После се обърна към нея и каза:

— Не ме разбирай погрешно, но искам да се кача в стаята ти.

Двамата се качиха по металното стълбище в десния край на сградата, извита като подкова, и се озоваха почти пред вратата на Чан, номер 214. Последната стая в края беше номер 215. Чан отвори вратата с ключа си и двамата влязоха. Стаята приличаше на всяка друга в мотел, но според Ричър си личеше, че я използва жена. Беше подредена и въздухът ухаеше на чисто. Виждаше се малък куфар с колелца, в който прилежно бяха сгънати дрехи.

— Какви бележки би носил със себе си Кийвър? — попита Ричър.