Лий Чайлд - Накарай ме

— Ако действаме веднага, се намесваме безусловно в непозната ситуация. Изправяме се срещу сили, които няма как да преценим предварително. Може да се окажат само петима души с убедителни ръкостискания. А може да се окажат петстотин души с автоматични оръжия и бронебойни патрони. Събрани за охрана на нещо, за което все още дори не сме чували.

— И какво може да се окаже това нещо, от хипотетична гледна точка?

— Както ти казах, явно не са експлозиви от изкуствени торове в хангара. Трябва да е нещо друго, което отначало е изглеждало откачено, но после изведнъж се е оказало, че не е толкова откачено. Може би наистина излъчват сигнали направо в черепните ни кутии.

Чан кимна към едноокия мъж, който седеше далече от тях на сгъваемия стол от бяла пластмаса.

— Избра подходящ канал, за да излъчиш сигнал с името на Кийвър. Този тип явно е затънал до гуша в цялата история.

Ричър кимна.

— Служителите в мотели винаги са полезни за всяка операция. Но този тип не е високо в йерархията. Защото се чувства неудобно. Цялата история никак не му харесва. Смята се за нещо повече от човек, който да стои на пост през цялата нощ. Но неговите началници очевидно не смятат така.

— А точно те са хората, които трябва да открием — каза Чан.

— Защо говориш в множествено число?

— Така съм свикнала. От едно време. Тогава винаги работехме в екип.

Ричър не отговори.

— Ти остана в града — каза Чан. — Не видях някой да те принуждава да го направиш.

— Причината да остана няма нищо общо с въпроса колко спешен е случаят с Кийвър според теб. Касае се за отделен въпрос, на който трябва да си отговориш сама.

— Ще изчакам до сутринта.

— Сигурна ли си?

— От математическа гледна точка това е верният отговор.

— Ще можеш ли да спиш добре, докато те наблюдава този тип?

— А какво друго ми остава?

— Можем да го помолим да спре.

— И с какво ще се различава то от безусловната намеса?

— Зависи как ще го приеме той.

— Ще мога да спя добре. Но първо ще заключа вратата и ще сложа веригата. Все пак изобщо не знаем какво става тук.

— Не — съгласи се Ричър. — Не знаем.

— Между другото, харесва ми как си се подстригал.

— Благодаря.

— Каква беше причината?

— Да се подстрижа?

— Да останеш.

— Най-вече любопитство.

— За какво?

— За онова нещо с Университета на Пенсилвания, випуск осемдесет и шеста година. Беше много добре изпълнено. Великолепно представление. Не се съмнявам, че го е правил и преди, и съм сигурен, че се е упражнявал, репетирал е, гледал е критично на изпълнението си и се е радвал на успехите си. И точно затова съм също толкова сигурен, че е напълно немислимо той да не знае, че трябва да ми стисне ръката. Обзалагам се, че във всеки друг случай е стискал ръката на някого. Но не и моята. Защо?

— Защото е допуснал грешка.

— Не, защото не е успял да се накара да го направи. Точно с такова впечатление останах. Не успя да ми стисне ръката, макар че по този начин рискуваше да провали собственото си представление. Защото явно е замесен в нещо, което в момента се намира под заплаха, и той буквално не може да се принуди да докосне хората, които представляват заплахата. Точно такова беше моето впечатление. Ето защо ми стана любопитно какво е това нещо, което може да накара някой човек да се чувства по този начин.

— Сега вече може и да не успея да спя добре.

— Те ще дойдат първо при мен — каза Ричър. — А аз съм на долния етаж. Ще гледам да вдигна много шум. Което ще ти даде достатъчно преднина.

Ричър седеше на един стол в стаята си в тъмното, на два метра разстояние навътре от прозореца, така че да не се вижда отвън, и наблюдаваше. Минаха петнайсет минути, после двайсет, после двайсет и пет. Щяха да минат толкова, колкото беше необходимо. Едноокият мъж на пластмасовия стол беше като бледо петно в сумрака на трийсетина метра от него. Беше се настанил удобно, облегнат назад. Може би спеше, но леко. Вероятно щеше да се събуди от неочакван шум или движение. Не беше най-добрият пазач, когото Ричър беше виждал през живота си, но не беше и най-лошият.

Нагоре и вдясно, на втория етаж, покрай завесите на един прозорец по средата се процеждаше светлина. Стая 203. Вероятно в нея беше мъжът, който беше пристигнал с влака. Сигурно беше отворил малката си кожена чанта и си подреждаше нещата. Кремове и мазила в банята, някои неща в гардероба, други в чекмеджетата. Макар че според Ричър размерът на чантата представляваше сериозен проблем. Изглеждаше висококачествена изработка, използвана дълго, но внимателно. Беше от дебела шагренирана кожа, кафява на цвят, с месингови закопчалки. С класическа форма и сигурно имаше нещо като вътрешна рамка, която да я поддържа. Но не беше голяма. А мъжът щеше да прекара в града поне двайсет и четири часа. Може би и повече. С чанта, която беше твърде малка, за да побере резервен костюм или резервен чифт обувки.