Лий Чайлд - Накарай ме

Жената отвори плика с върха на палеца си и извади от него банкнота от петдесет долара. На банкнотата се виждаше портретът на американския президент Юлисис Грант.

— Петдесет долара — каза жената. — Никога не са ми давали повече от два долара.

— Отлично — каза Ричър.

— Тези пари са много важни за мен. Не можете да си представите.

— Радвам се за вас — отговори Ричър.

— Благодаря ви. Явно все пак понякога се случват чудеса.

— Знаете ли защо градчето се казва Мадърс Рест?

Жената замълча за малко. После го погледна изпитателно.

— Питате ли ме, или ще ми кажете?

— Питам ви.

— Не, не знам.

— Не сте ли чували някаква история за това?

— За кое?

— За някаква майка — обясни Ричър. — Която си е починала — или буквално, или в преносен смисъл.

— Не — отговори камериерката. — Никога не съм чувала нищо.

— Можете ли да ми отворите стая двеста и петнайсет?

Жената отново замълча за малко. После попита:

— Вие сте господинът от стая сто и тринайсет, нали? А снощи бяхте в стая сто и шест?

— Да.

— Не мога да ви отворя стаята, ако не сте настанен в нея. Съжалявам.

— Стаите са резервирани от компанията. Всички сме колеги. Трябва ни да влизаме във всички. Работим заедно.

— Мога да отида да проверя при управителя.

— Не се тревожете — каза Ричър. — Аз ще отида да проверя.

Едноокият не беше на рецепцията. Отсъствието му явно беше импровизирано, защото бюрото му изглеждаше така, сякаш работата на него е била прекъсната наскоро и временно. Виждаха се отворени папки и счетоводни книги, бележници с химикалки между страниците и чаша кафе, което изглеждаше сравнително топло.

Но мъжа го нямаше.

На стената зад бюрото имаше врата. Ричър предполагаше, че служителят разполага със стая за себе си. В нея със сигурност имаше диван, на който да спи, а може би и кухненски бокс и тоалетна, поне наполовина колкото останалите в мотела. Може би мъжът беше точно в нея. Някои неща не могат да чакат.

Ричър се ослуша и не чу нищо. Той заобиколи бюрото и влезе от другата страна. Хвърли поглед към счетоводните книги. И папките. И бележниците. Обикновени неща, каквито се виждат във всеки мотел. Сметки, поръчки, списъци със задачи, проценти.

Той отново се ослуша. Не чу нищо. Отвори едно чекмедже. Онова, в което мъжът държеше ключовете от стаите. Ричър остави в него ключа за стая 113 и взе ключа за стая 215. После затвори чекмеджето. И излезе обратно от другата страна на бюрото. Едва тогава изпусна въздуха от дробовете си.

Едноокият не се появи. Може би имаше проблеми със стомаха. Ричър се обърна и излезе от рецепцията, без да бърза. Прекоси от другата страна на постройката и се качи по стълбището при Чан. Показа ѝ ключа, а тя го попита:

— За колко време разполагаме с него?

— За толкова, колкото е предплатил Кийвър. Най-вероятно за цяла седмица. Аз ще заема неговата стая. Човекът от мотела няма от какво да се оплаква. Нали си е взел парите? А Кийвър не е тук, за да възрази.

— Ще стане ли?

— Може би. Освен ако не съберат отряд, за да се справят с мен.

— Ако стане така, ще се обадим в полицията. Както трябваше да направи Кийвър.

— Онзи с костюма беше оставил петдесет долара бакшиш на камериерката.

— Това са много пари. Бакшиш за цяла седмица на круизен кораб.

— Жената беше много щастлива.

— Би трябвало. Сигурно получава толкова за цяла седмица.

— Но аз не се почувствах добре. Никога не оставям повече от пет долара.

— Този човек е богат. Ти сам го каза.

Ричър не отговори и пристъпи към стаята на Кийвър. Пъхна ключа в ключалката. Отвори вратата, направи крачка назад и каза:

— След теб.

Чан влезе и Ричър я последва. Навсякъде се виждаха следи от Кийвър. Ризата на вратата на гардероба, спретнат несесер в банята, ленено сако в гардероба и очукан куфар, пълен с дрехи, до стената. Камериерката беше оправила всичко с голямо старание. Стаята беше чиста и подредена.

Нямаше куфарче за документи. Нито чанта за лаптоп, дебели бележници или листа, изписани на ръка. Или поне не се виждаха.

Ричър се обърна и затвори вратата след себе си. По време на дългата си, далеч не бляскава кариера беше претърсил общо стотина мотелски стаи. Беше добър в това. Беше намирал всякакви неща на всякакви места.

— Какво е работил Кийвър, преди да постъпи във ФБР? — попита той.

— Полицейски инспектор, с диплома по право от вечерно училище — отговори Чан.

Което означаваше, че той също беше претърсвал мотелски стаи. От което на свой ред следваше, че не би използвал очевидно скривалище. Знаеше как се прави. Не че стаята предлагаше много възможности. В архитектурно отношение не беше никак сложна.