Лий Чайлд - Накарай ме

— Да позвъним на този номер — каза Ричър. — Да видим кой ще вдигне.

Ричър заключи стаята и двамата слязоха по металното стълбище. Едноокият мъж излезе от рецепцията и бързо закрачи към тях, като размахваше притеснено ръце.

Когато ги доближи, той заяви рязко:

— Много се извинявам, но вие не сте регистриран в стая двеста и петнайсет.

— Тогава си оправи регистъра — отговори Ричър. — Стаята е предплатена от нашия колега и аз ще я използвам вместо него, докато се върне.

— Това е забранено.

— Не знам какво означава тази дума.

— Откъде взе ключ за стаята?

— Намерих го под един храст. Явно имам късмет.

— Не е разрешено.

— Тогава се обади в полицията — каза Ричър.

Мъжът не отговори. Изсумтя, завъртя се и тръгна обратно към рецепцията, без да каже нищо повече.

— Ами ако наистина се обади в полицията? — каза Чан.

— Няма — отговори Ричър. — Ако се канеше да го направи, щеше да ни заплаши, а той не каза нищо. А и полицията сигурно е на сто километра от тук. Или дори на двеста. Няма да дойдат само заради една стая, която вече е предплатена. Ако тези хора имат какво да крият, в никакъв случай няма да се обадят на ченгетата.

— Тогава какво ще направи?

— Не се съмнявам, че ще разберем.

Двамата излязоха на широката улица и минаха покрай закусвалнята на път за смесения магазин. Слънцето беше високо в небето и градчето беше притихнало. Не се случваше нищо особено и не се виждаха много хора. На петдесет метра пред тях очукан пикап зави в една пресечка. Рошаво хлапе подхвърляше топка за тенис срещу стената и я удряше с пръчка, когато отскочеше обратно към него. Все едно се упражняваше да играе бейзбол. Беше доста сръчно. Може би трябваше да публикуват неговата снимка в някое спортно списание. Един камион на куриерската компания „ФедЕкс“ прекоси релсите по стария маршрут на заселниците и влезе в градчето.

Смесеният магазин се помещаваше в стара постройка с равен покрив, фасада към улицата и украсени фронтони, боядисани в тъмночервено. На фасадата имаше и табела с изрисувани златни букви: „Смесен магазин Мадърс Рест“. Магазинът имаше само един вход и един-единствен прозорец, който беше малък и явно се използваше за осветление на вътрешността, а не за витрина за излагане на стоките. Стъклото на прозореца беше облепено с рекламни винетки, но Ричър не знаеше нито едно от имената върху тях. Предположи, че са търговски марки на производители на стоки, които бяха от първа необходимост за земеделието, но бяха непознати за всички останали купувачи.

Зад вратата имаше малко антре с телефон, монтиран на стената. Телефонът нямаше навес, който да изолира външните шумове. На стената беше единствено самият апарат, който беше изработен изцяло от метал — дори кабелът на телефона беше обвит в метална пружина. Чан пусна няколко монети в процепа и набра номера. Заслуша се, после върна слушалката на мястото ѝ, без да каже нищо.

— Включи се гласова поща — каза тя. — Стандартното съобщение от телефонната компания. Не беше записано от абоната. Не казаха име. Само номера, с който съм се свързала. Звучеше като мобилен телефон.

— Трябваше да оставиш съобщение — каза Ричър.

— Нямаше смисъл. Тук няма покритие, така че не могат да ми върнат обаждането.

— Опитай се пак да се свържеш с Кийвър. За всеки случай.

— Не искам. Не искам да чуя как няма да ми вдигне.

— Той или е добре, или не е. Няма значение дали ще му се обадиш.

Тя извади мобилния си телефон, за да провери номера, но след това го набра на по-старото устройство. Както и преди, Чан се заслуша за малко и прекъсна връзката, без да каже нищо. След това опита с друг номер. Резултатът беше същият.

Тя поклати глава.

— Не вдига.

— Ще трябва да отидем до Оклахома Сити — заяви Ричър.

С влака щяха да пътуват по-бързо, но той тръгваше чак след осем часа, така че двамата потеглиха с колата под наем, която беше взела Чан. Беше компактен зелен джип форд. Отвътре изглеждаше безличен и без отличителни белези, носеше се силна миризма на шампоан за тапицерия. След минута вече караха извън града по стария маршрут на заселниците, а след това завиха на юг, на запад и отново на юг през необятната шахматна дъска на безкрайните златни поля, докато не излязоха на едно провинциално шосе, което водеше към магистралата на триста и двайсет километра от там.

Шофираше Чан, по тениска. Ричър беше дръпнал седалката си по-назад, за да се облегне удобно, и я наблюдаваше. Чан караше с една ръка ниско на волана, а другата беше отпуснала в скута си. Очите ѝ не спираха да се движат — напред към пътя, към огледалата за обратно виждане и отново напред към пътя. Понякога се усмихваше за кратко, а после се намръщваше сякаш в отговор на мислите в главата си. Беше привела рамене малко напред, така че беше леко прегърбена. Ричър го разтълкува като желание да изглежда по-дребна, отколкото беше в действителност. Самият той не одобряваше това желание. На него му изглеждаше точния размер. Имаше дълги крайници и изглеждаше солидна, но не и на неподходящите места.