Лий Чайлд - Накарай ме

Колата направи десен завой и се върна на заден ход, така че да паркира на мястото точно под стая 203. На предната броня нямаше регистрационен номер. Шофьорът не слезе. Стаята на 203 се отвори и мъжът с костюма излезе навън. Носеше кафявата си кожена чанта. Остана на прага и подуши въздуха, както правят хората тук. Изглеждаше все така учуден от всичко, което му се случваше. После се отърси от вцепенението си и се отправи към стълбите — определено изглеждаше изпит, но се движеше уверено и леко, по-скоро елегантно като танцьор или театрален актьор, отколкото атлетично като спортист. Слезе по стълбите и шофьорът излезе от кадилака, за да го поздрави.

Ричър не беше виждал шофьора досега. Беше на около четирийсет години, висок и добре сложен — не беше пълен, но със сигурност не беше и кльощав, имаше гъста коса и наивно лице. Може би също беше младши служител на компанията. Новодошлият стисна ръката му и седна на задната седалка. Шофьорът отнесе кафявата кожена чанта в багажника и я остави вътре, все едно извършваше някаква малка церемония. После се върна на мястото си зад волана и колата потегли. На задната броня също нямаше регистрационен номер.

Ричър влезе в банята, за да се изкъпе.

Чан вече беше в закусвалнята — на ъгловата маса, на която бяха седели предишния път, с гръб към стената. Беше запазила и съседната маса, като беше преметнала якето си на облегалката на стола. Ричър ѝ върна якето и седна до нея, също с гръб към стената. От тактическа гледна точка това беше правилен ход, но от всяка друга гледна точка беше грешка. Тениската стоеше страхотно на Чан. Косата ѝ все още беше влажна, така че изглеждаше черна като мастило. Имаше дълги стройни ръце и гладка кожа.

— Мъжът с костюма вече излезе — каза тя. — Носеше си чантата, така че явно няма да се връща. Късметлия.

— Видях го — отговори Ричър. — От моята стая.

— Аз се връщах от гарата. Кийвър не пристигна със сутрешния влак.

— Съжалявам да го чуя.

— Значи вече е време. Няма да чакам повече. Трябва да започна да го търся. Стаята му е номер двеста и петнайсет. Надникнах през прозореца. На вратата на гардероба беше окачена една риза голям номер. А стая Двеста и четиринайсет е съвършено празна.

— Добре. Ще намерим начин да влезем.

— Защо говориш в множествено число?

— Беше образно казано — отвърна Ричър. — Днес нямам друга работа.

— Дали да го направим веднага?

— Нека първо да се нахраним. Когато имаш възможност, трябва да ядеш. Златно правило в армията.

— Може би моментът е подходящ.

— Вероятно, но по-късно ще бъде още по-подходящ. Да изчакаме камериерката да дойде на работа. Може да ни отвори вратата.

Сервитьорката се приближи бързо до тях. Носеше кафе.

След закуска двамата откриха, че камериерката наистина беше започнала работа, но далеч не беше стигнала до стаята на Кийвър. Беше напълно заета от другата страна на постройката с форма на подкова, където почистваше и подготвяше стая 203 за следващия гост, след като мъжът с костюма си беше заминал. На пътеката беше натоварената ѝ количка, а вратата на стаята беше широко отворена. Жената бе вътре и оправяше леглото.

И сигурно имаше магнитна карта за отваряне на всички стаи, която носеше на колана си или в джоба, или закачена на дръжката на количката.

— Мисля да отида при нея и да кажа „здрасти“ — обади се Ричър.

Той направи ляв завой пред стая 211 и още един пред стая 206, после спря до количката и погледна през вратата на стая 203.

Камериерката плачеше. И едновременно с това си вършеше работата. Беше бяла, слаба като вейка, вече на средна възраст и дърпаше след себе си чувал с хавлиени кърпи от банята. Освен това хлипаше и подсмърчаше, а по лицето ѝ се стичаха сълзи.

— Добре ли сте, госпожо? — подвикна Ричър отвън.

Жената спря, пусна чувала и се изправи. Въздъхна и се взря в Ричър, после се обърна и се вторачи в огледалото, а накрая отново се обърна към него, без да реагира, все едно беше установила, че вече няма смисъл да се притеснява за външния си вид. И се усмихна.

— Много съм щастлива — отговори тя.

— Ясно.

— Не, наистина. Съжалявам. Но господинът, който току-що освободи тази стая, ми е оставил бакшиш.

— И какво, за пръв път ли ви се случва такова нещо?

— Никога не ми се е случвало точно това — отговори жената.

Камериерката носеше престилка с голям джоб отпред. Тя внимателно извади от него един плик, като го държеше с две ръце. Беше по-малък от обикновените, за писма. Приличаше на плик, в който се изпращат отговори на луксозни покани за светски събития. Отгоре с писалка беше написано: „Благодаря“.