Лий Чайлд - Накарай ме

— Добър въпрос — отговори Чан. — Обикновено носим лаптопи и смартфони. Така че всичките ни бележки да са записани във файл. Да се работи с клавиатурата изисква повече усилия, но така или иначе трябва да го направиш, защото в крайна сметка всичко трябва да влезе в архива. Но идеята на такъв частен случай е да не се записва в архива, така че защо да се занимава да води бележките си по този начин? Сигурно си ги е надраскал на ръка.

— И къде са тези бележки?

— Вероятно в джоба му.

— Или в стаята му. Зависи колко са. Трябва да проверим.

— Не знаем коя е неговата стая. И нямаме ключ от нея. Не можем да се сдобием с такъв, защото в този луксозен хотел очевидно се цени личното пространство на гостите.

— Според мен е стая двеста и дванайсет, двеста и тринайсет или двеста и петнайсет.

— Защо?

— Предполагам, че Кийвър е направил резервацията за теб, нали така? Сигурно е отишъл на рецепцията и е казал на служителя, че очаква да пристигне негова колежка. А този служител явно смята, че когато между двама гости има някаква бегла връзка, трябва да ги настани един до друг. Значи ти си в стая двеста и четиринайсет, защото Кийвър вече е бил настанен в стая двеста и тринайсет, двеста и петнайсет или може би двеста и дванайсет.

— Ако вече знаеше това, защо попита човека долу?

— Защото можеше да ми подскаже нещо. Но най-вече защото исках да произнеса името на Кийвър на глас. Просто е. Ако ме наблюдават, сигурно и ме подслушват, така че исках да ме чуят как го казвам.

— Защо?

— За да ги предупредя навреме — каза Ричър.

Ричър и Чан отидоха до стая 212 през две врати. Не беше трудно да я изключат от списъка. Завесите беше спуснати и се чуваше приглушеният звук от телевизора. Значи не беше стаята на Кийвър. Стая 213 и стая 215 бяха празни. Завесите им не бяха спуснати, но и в двете цареше пълен мрак. Ричър предположи, че са ги почистили тази сутрин, а след това никой не е влизал в тях. По закона на вероятностите едната беше свободна, а другата беше на Кийвър — предплатена, но останала празна поради някакви необикновени обстоятелства. Свободната стая трябваше да изглежда съвсем безлично, а тази на Кийвър трябваше да подсказва за някакво човешко присъствие, дори съвсем бегло — сгъната пижама, която се подава изпод възглавницата, книга на нощното шкафче или куфар, прибран зад някой стол.

Вътре беше прекалено тъмно, за да се види нещо подобно.

— Какво предпочиташ? — попита Ричър. — Да хвърлим ези-тура или да изчакаме до сутринта?

— И какво ще направим тогава? — попита Чан. — Ще разбием вратата с ритници? Това място се вижда идеално от рецепцията.

Ричър хвърли поглед надолу и видя едноокия, който влачеше един сгъваем стол през паркинга. Беше същият стол, на който Ричър беше спал до оградата. Едноокият го намести на асфалта пред прозореца на рецепцията и се настани на него като шериф от Дивия запад на верандата, за да наблюдава от там. Наблюдаваше, без да гледа право към стая 214. Гледаше по-надолу и малко надясно. Значи не беше и право към стая 113.

Гледаше така, че да вижда и двете стаи едновременно. Интересно.

В този момент Ричър си спомни къде беше видял същия стол тази сутрин, изоставен на алеята за коли, хвърли поглед към стая 106 и пресметна ъглите наум.

Интересно.

Той се облегна с лакти на перилата.

— Предполагам, че въпросът дали да разбием вратата с ритници зависи от това колко спешна ти се струва цялата работа.

Чан се облегна до него.

— Никой не познава всеки път. Не и през цялото време.

— Но все пак понякога познаваме, нали?

— Сигурно.

— И как ще бъде този път?

— А ти как мислиш?

— Аз не участвам в твоята командна верига. Не би трябвало да има значение какво мисля.

— И все пак, какво мислиш? — попита го тя.

— Всеки случай е различен.

— Глупости. Случаите са едни и същи. Знаеш, че е така.

— Случаите са едни и същи горе-долу през половината от времето — каза Ричър. — Попадат в една от две широки категории. Понякога твоят човек се връща след няколко седмици, без да е пострадал по никакъв начин, а понякога вече си го изгубил още преди да разбереш, че има някакъв проблем. Общо взето, няма средно положение. Ако го представиш като графика, прилича на усмивка. По ирония на съдбата.

— Значи от математическа гледна точка трябва да изчакаме. Защото или вече сме победени, или разполагаме с предостатъчно време.

Ричър кимна.

— От математическа гледна точка е така.

— А от оперативна гледна точка?