Лий Чайлд - Накарай ме

Ричър пропълзя обратно до вратата на кухнята, където го чакаше Чан.

— Трябва да намерим камък — прошепна той.

— За прозореца?

Той кимна.

— Това не става ли?

Той погледна натам, накъдето му сочеше Чан. Пред къщата имаше веранда от излят бетон, не по-широка от метър. На верандата имаше нещо квадратно със заоблени ъгли. Беше малко издуто. По средата му имаше отвор. Нещото беше от някакъв здрав материал. Пластмаса, винил или сплав от двете. Беше стойка за градински чадър.

— Можеш ли да го хвърлиш? — прошепна Ричър.

— Естествено — каза тя.

Той се усмихна. Чан не приличаше на фиданка.

— Една секунда след като разбия вратата — каза той.

Тя вдигна стойката. Той застана на позиция.

— Готова ли си? — прошепна той.

Тя кимна.

Той направи една, две, три крачки и стовари петата си в ключалката, така че вратата изхвръкна навътре, и докато нахлуваше в къщата, чу как прозорецът на дневната се строши и стойката на чадъра тежко се приземи в къщата. Профуча през кухнята, за да стигне до дневната, където установи, че мъжът отляво все още държеше телефона си, а този отдясно вече посягаше към автомата, но не беше стигнал до него, защото неволно се беше свил като инстинктивна реакция срещу шумния трясък зад гърба си, острия дъжд от стъклени отломки по главата и врата си и размазаното петно от нещо голямо, което беше прелетяло през зрителното му поле откъм задния двор.

Другото, което летеше през зрителното му поле, беше десният крак на Ричър, който го улучи в лицето и го просна на пода като захвърлен стар шлифер. С това играта свърши, защото от този момент нататък на Ричър му оставаше само да вдигне автомата, да премести лостчето на положение за автоматична стрелба, да стисне предпазителя и да насочи дулото към сърцето на мъжа от лявата страна.

— Не мърдай — каза той и мъжът се подчини.

От коридора не се чуваше нищо. Беше топла лятна вечер и всички бяха навън.

— Какво значи това? — каза мъжът.

— Това значи, че сега ще ви вземем оръжието и парите — отговори Ричър.

Мъжът хвърли поглед към сака с гумените ластичета. Инстинктивно. Неволно. Чан се показа зад тях. Държеше юмрука си в джоба.

— Претърси ги и двамата — каза Ричър.

Тя го направи. Бързо и методично. Беше преминала школата на ФБР в Куонтико. Нямаше нищо интересно с изключение на един ключ за кола и два пистолета. Ключът беше за ауди, а пистолетите бяха „Глок 17“ и „Берета 92“. И двете оръжия стреляха с деветмилиметрови патрони. Както и автоматът „Узи“. Ако не друго, поне въпросът за логистиката на мунициите беше решен както трябва.

— Провери саковете — каза Ричър.

Тя го направи. В сака, върху който стоеше автоматът, имаше хиляди малки целофанени пакетчета, пълни с мръснокафяв прах. Сигурно беше хероин, многократно размесен с нещо друго, преди да бъде опакован и подготвен за продажба на улицата.

В сака с гумените ластичета имаше пари. Много пари. Мръсни, мазни банкноти по пет, десет и двайсет долара, събрани на пачки или на руло или просто изсипани в сака — някои скъсани, други смачкани, но всички натъпкани така, че да се съберат повече. Ричър предположи, че точно затова си бяха купили толкова много гумени ластичета. Веднъж беше прочел една книга за някакъв счетоводител на служба в картел за продажба на наркотици, който харчел по пет хиляди на месец само за гумени ластичета, с които да стяга всички събрани пари.

— Къде е това ауди? — попита той.

— Паркирано пред къщата — отговори мъжът. — Пожелавам ти успех.

— Ти ще дойдеш с нас. И ще носиш саковете.

— Глупости.

— Стегни се. Понякога печелиш, понякога губиш. Ние не сме от полицията. Оставаш в бизнеса. Ще си върнеш парите за няколко седмици. Хайде, размърдай се.

Мъжът хвана по един сак във всяка ръка и Ричър го побутна пред себе си в коридора, като го държеше с една ръка за яката, а с другата притискаше дулото на автомата в основата на гърба му. Чан носеше единия пистолет в дясната ръка, другия в лявата. Коридорът беше дълъг и тъмен, а от улицата пред тях долитаха различни звуци. Мръсни приказки, смях, тътрене на крака, преминаващи автомобили — всички шумове бяха притъпени и приглушени от жегата и разстоянието, и затворената входна врата.

— Още десет секунди — каза Ричър. — Ако не направиш нещо глупаво, ще живееш дълго.

Той дръпна мъжа настрани, така че Чан да се промуши напред и да отвори вратата. После Ричър го блъсна навън пред себе си и разговорите и смехът утихнаха. Навън имаше общо единайсет души — някои бяха на двора, други на тротоара, трети в канавката. Единият беше момченце на около две години, три бяха жени под двайсетгодишна възраст, двама бяха яки мъже на около трийсет, а останалите петима бяха кльощави хлапета на около дванайсет — куриерите. По улицата мина кола — бавно и демонстративно, с толкова силен бас от колоните, че вратите на колата се издуваха навън. После колата отмина и Ричър блъсна мъжа, а неговите хора пристъпиха напред, готови за бой, но той им каза: