Лий Чайлд - Накарай ме

Освен когато пристигаше влакът. Тогава работата им беше по-трудна. Общо взето, гледаха вертикално право надолу към него, така че го виждаха и от двете страни. Почти. Със сигурност щяха да забележат, ако някой насила отвори вратата на вагона от обратната страна на гарата и скочи от там като в стар шпионски филм. Но в същото време трябваше да продължават да наблюдават и шосетата. Постоянно. Смяташе се, че е много по-вероятно натрапниците да пристигнат с кола.

А това означаваше, че с изключение на няколко минути през деня, веднъж сутринта и веднъж вечерта, биноклите на двамата бяха насочени към далечния хоризонт, за да забележат първите предупредителни признаци за пристигането на враговете. Взираха се през златистия прах от пшеничните ниви във въздуха, който се размиваше в далечината. Видимостта им беше около двайсет и пет километра.

„Всички знаем какъв е планът.“

„Всички знаем, че работи.“

Тримата освободиха стаите си, портиерът им повика такси и те се настаниха на задната седалка — някои от тях с известно съжаление, но не и Уестуд, който изглеждаше малко разтревожен.

— Този хотел беше много откачен — каза той. — Явно само в Сан Франциско може да ти се случи такова нещо. През цялото време, докато се къпех, чувах някакъв тип да рецитира Гетисбъргското обръщение през решетката на вентилатора в банята.

Полетът беше приятен, а от „Ел Ей Таймс“ им бяха резервирали стаи във величествен старинен хотел с три кули, построен преди век, когото преди десетина години бяха спасили с основен ремонт. Беше приличен във всяко отношение, но най-вече предлагаше обслужването, от което имаше нужда Ричър в този момент. Той се обърна към Чан.

— Отиди да си поговориш с портиера и му кажи, че обичаш да разглеждаш непознатите градове, като ги обикаляш пеша. Като, разбира се, мислиш и за личната си безопасност. Попитай го дали има места, които би трябвало да избягваш.

Чан се върна след десет минути с една от онези туристически карти, които се отпечатваха в многохиляден тираж за нуждите на конгресния туризъм, по която портиерът беше отбелязал някои места с химикалка. Определени части от центъра бяха оградени с плътна синя линия. Там не биваше да се ходи. Картата приличаше на скица на Източен Берлин от едно време. Един квадрат от картата първо беше ограден с плътна линия, а след това беше допълнително задраскан с кръст, който беше начертан толкова настоятелно, че химикалката беше пробила хартията.

— Каза ми да не стъпвам там дори през деня — обясни Чан.

— Обичам такива места — каза Ричър.

— Ще дойда с теб.

— И аз разчитах на това.

Ядоха рано — нещо като еквивалент на късна закуска, но в началото на вечерта. Храната беше обикновена, но сервирана луксозно. Кафето беше добро. След това изчакаха още един час, докато слънцето залезе. Дългият ден над американските равнини най-сетне свърши. Светнаха уличните лампи. Светнаха фарове. Следобедната тишина в бара на хотела отстъпи място на вечерния шум.

— Да тръгваме — каза Ричър.

Вървяха дълго, защото градските власти знаеха откъде идват приходите на този град. Конгресният туризъм трябваше да се предпазва от местната престъпност. Границата на дивото беше на много пресечки от техния хотел. Животът на улицата се променяше, докато крачеха натам — от спорадичните заети служители, които бързо се прибираха у дома след работа, до някаква субкултура под навесите пред входовете на сградите, където се събираха хора и поне видимо не се занимаваха с нищо особено. Някои от магазините бяха затворени след края на работния ден, някои изглеждаха така, сякаш не са отваряни от години, но други си работеха. Продаваха се безалкохолни напитки, храна, по една цигара.

— Добре ли си? — попита Чан.

— Нищо ми няма — отговори Ричър.

Ориентираше се инстинктивно, като се оглеждаше за места, където могат да се съберат хора и автомобилите да спрат за малко. Имаше коли и до бордюрите, и по улиците. Имаше тунинговани японски спортни автомобили, мощни американски коли и великански седани от едно време, големи колкото самолетоносачи — модели на буик, плимът и понтиак. Някои бяха с допълнително монтирани лети джанти, хромирани ауспуси и сини неонови светлини под шасито. Видяха една кола, която беше тунингована да се движи толкова ниско над пътя, че стигаше само до кръста на Ричър, а двигателят ѝ стърчеше през един отвор в предния капак, монтиран вертикално като миниатюрна петролна сонда, с огромен карбуратор и исполински хромиран ауспух, който стигаше почти до височината на покрива.