Лий Чайлд - Накарай ме

— Подобно решение невинаги е рационално. И тотално противоречи на необходимостта да си купиш собствен шевролет. Точно това е идеята. Пълно обслужване.

— Добре, колко биха платили за него?

— Не знам. Трудно ми е да си го представя. Да кажем, че си богат човек и искаш да сложиш край на живота си. Това е последният лукс, който ще можеш да си позволиш. Ще те обслужват дискретни хора, които ще се уверят, че всичко ще се случи както трябва. Ще получиш грижа и добро отношение. Очевидно е важно събитие в живота ти. Може би ще си готов да платиш толкова, колкото си платил за колата си. Която сигурно е мерцедес или беемве. Значи може би петдесет хиляди. Или дори осемдесет. Или повече. Защо не? Не можеш да вземеш колата със себе си в гроба.

— Кога ще отидем там? — попита Уестуд.

— Когато имаме план — каза Ричър. — Изправени сме пред тактическо предизвикателство. Все едно да подходиш към малък остров в открито море. Земята там е равна като билярдна маса. Силозите за зърно са най-високото нещо наоколо. Не се съмнявам, че по тях има всякакви стълби и пътеки за преминаване. За поддръжка на конструкцията. Те ще поставят пазачи. Ще ни видят на десет минути път с кола. А ако пристигнем с влака, ще ни чакат в редица на перона.

— Можем да отидем с кола през нощта.

— Ще видят фаровете от сто километра.

— Можем да ги изключим.

— Няма да виждаме пътя. През нощта става съвсем тъмно. Това е дълбоката провинция.

— Шосетата са прави.

— Освен това засега не сме въоръжени.

Уестуд не отговори.

След вечеря Уестуд се качи в стаята си, а Ричър и Чан излязоха да се разходят по крайбрежния булевард „Ембаркадеро“. Покрай океана. Нощта беше хладна. Температурата на въздуха беше буквално два пъти по-ниска от тази във Финикс. Чан беше само по тениска. Крачеше плътно притисната в него, за да се топли. Движеха се тромаво, като някакво създание с три крака.

— Да не би да ме държиш, за да не падна? — попита Ричър.

— Как се чувстваш сега? — попита го тя.

— Още ме боли главата.

— Не искам да се връщаме в Мадърс Рест, докато не се оправиш.

— Нищо ми няма. Не се тревожи.

— Всъщност изобщо не бих се върнала там, ако не беше заради Кийвър. Коя съм аз, за да ги съдя? Те отговарят на някаква човешка нужда. Може би Уестуд е прав. Може би след сто години всички ще правим така.

Ричър не отговори.

— Какво? — каза тя.

— Канех се да кажа, че щях да си спестя парите и да избера пушката. Но това няма да бъде лесно за човека, който ще ме намери. Ще падне голямо чистене. Както и с пистолета. Няма да му бъде лесно и ако се обеся или скоча от покрива. Да скочиш пред влака не е честно за машиниста. Дори да се отровиш в хотелската стая не е честно заради камериерката. Може би точно това е причината хората да предпочитат ексклузивното обслужване. Така е по-лесно за онези, които остават след тях. Предполагам, че това струва нещо. Но все още не виждам как може да струва толкова много, че да платиш на Мерченко.

— А аз не виждам как ще се върнем там. Все едно имат ограда от бодлива тел, висока петнайсет километра. С тази разлика, че е разположена хоризонтално около градчето.

— Трябва да тръгнем от Оклахома Сити.

— Искаш да отидем с влака?

— Искам да имаме варианти. По-късно ще уточним подробностите. Кажи на Уестуд да резервира билети.

Ричър се събуди много рано на следващата сутрин, преди Чан, измъкна се от леглото и се затвори в банята. Беше се отказал от предишната си теория. Завинаги. Теорията му беше получила категорично опровержение. Многократно. Нямаше горна граница. Възходът продължаваше без ограничения. Нямаше причина някога да спре.

Това беше полезна информация.

Той застана пред огледалото и се зае да се огледа от всички страни. Имаше нови синини от падането. Старата синина на гърба му, където Хакет го беше ударил в бъбрека, беше яркожълта на цвят и с размерите на чиния. Но в урината му нямаше кръв, болката отшумяваше и вече не се усещаше толкова скован. Удареното място на главата му все още го болеше и го усещаше меко на пипане, но не беше точно подуто. Както беше казал лекарят, там нямаше мускулна тъкан. Главоболието му беше умерено. Не изпитваше сънливост. Не изпитваше и замайване. Той застана на един крак, затвори очи и не се заклати. Беше в съзнание. Не изпитваше гадене. Нито спазми. Тръгна по една редица от плочки от ваната до тоалетната и се върна обратно със затворени очи, без да се отклони от правата линия. Докосна върха на носа си с върха на пръста, после се потърка по корема, докато се потупваше по главата. Нямаше никакви затруднения в координацията или движението, ако не се смяташе фактът, че по рождение беше малко тромав, което беше неизбежно с неговото телосложение. Нямаше как да стане балетист. Никога не бяха употребявали за него прилагателните „изящен“, „деликатен“ или „сръчен“.