Лий Чайлд - Накарай ме

Доставката беше трийсет долара, с номер за проследяване на пратката от клиента, а цялата сума трябваше да се плати предварително с паричен превод в „Уестърн Юниън“ или „Мъниграм“. Не се приемаха чекове или записи по пощата. Нембуталът щеше да бъде доставен в опаковка без надписи. Не трябваше да се държи в хладилник, а плътно запечатан на хладно сухо място. Следваше бутон, над който имаше надпис: „Поръчайте тук“.

— Ричър беше прав — каза Чан. — С приходите от този уебсайт няма как да платиш на Мерченко.

— Трябва да погледнем на пето ниво — каза Уестуд.

Отне им известно време, за да стигнат до там. Уебстраницата работеше бавно, както беше преди, когато достъпът до интернет беше през телефонния модем. Но Ричър не се съмняваше, че в действителност се случваха други неща с мълниеносна бързина. Програмата на домакина им се сражаваше със защитите на уебсайта като самотен воин срещу цяла орда противници, с милиони финтове и удари в секунда, все по-навътре, все по-надолу в пластовете на Дълбоката мрежа.

Секцията се появи.

Изход, приятелят на Майкъл Маккан, я беше нарекъл „интересна“. Ричър си помисли, че сигурно наистина е такава. Ако човек има нужда от такива неща. Секцията предлагаше ексклузивно обслужване. Към бъдещите клиенти беше отправена поканата да пристигнат в Мадърс Рест с влак от Чикаго или Оклахома Сити. На гарата щеше да ги посрещне представител на общността и щяха да прекарат нощта в луксозен мотел. На следващия ден щяха да ги откарат с луксозен седан в централата на Мадърс Рест. Там ги очакваше собствено крило с апартамент, проектиран да напомня луксозен хотел, с релаксираща атмосфера в спалнята. Там можеха да се настанят удобно и когато решат, личният им асистент щеше да им поднесе напитка с нембутал, а след това да се оттегли. За хората, които се притесняваха от поглъщането на горчивата течност, се предлагаше алтернативно решение: асистентът щеше да им поднесе обикновено сънотворно хапче, а след това щеше да натисне един бутон, с който да запали осемцилиндровия двигател от стар шевролет, модел 1970 г., монтиран извън сградата, така че да не се чува и да ги притеснява, а богатите изпарения от ауспуха му щяха да бъдат отведени директно в стаята и дискретно да свършат работата си. Бъдещите клиенти можеха да се осведомят за цената на тази услуга, като отправят директно запитване.

Ричър си помисли, че цената сигурно беше сериозна. Представи си мъжа, който слезе от влака, с костюма и официалната му риза, и хубавата кожена чанта, както и жената с бялата рокля, подходяща за градинско увеселение в Монте Карло. И двамата бяха богати. Вероятно и двамата бяха болни. И двамата се бяха запътили към края на живота си с достойнство. Той си спомни за тях — различни хора в различни дни, които направиха един и същ жест. Застанали до прашния прозорец на стая 203. Стояха с широко разперени ръце, стиснали завесите, и гледаха с почуда към утрото навън. Към последното утро в живота си.

— Майкъл и неговият приятел — обади се Чан. — Това ли са направили?

— Ето я моята статия — каза Уестуд. — Ще задам въпроса дали това е бъдещето. Може би наистина ще стане така след сто години. Хаос в целия свят, пренаселване, недостиг на вода. Тази услуга може би ще се предлага на всеки ъгъл. Като кафене от веригата „Старбъкс“. Но ще трябва да го видя на живо. След като вече похарчих парите за командировката.

— Може би ще го видиш — каза Ричър. — След като го проверим.

— Какво ще проверявате? Ние знаем какво има там. От градчето се изпраща предназначен за животни нембутал по куриер, а богатите клиенти пристигат в градчето с влак. И кой би могъл сериозно да твърди, че се случва нещо лошо? Мога да задам въпроса дали Дълбоката мрежа по някакъв начин не предвижда бъдещето на всички. Може би това е логично. Може би е просто човешко желание в действие. Нищо повече. Човешко желание, освободено от ограничения и правила. Органично по някакъв начин. Книгата, която може да се напише за този случай, ще се продава в секцията за философска литература в книжарниците. Защото това са неща, които се случват реално. И друг път сме виждали подобно развитие. След сто години подобни действия ще бъдат повсеместни и всички ще ги приемат като нещо нормално.

— Кийвър не е сметнал, че е нормално. Можеше просто да свие рамене. Можеше да смени името си на Витгенщайн и да си замине от градчето, за да не пречи на прогреса. Но той е видял нещо лошо.

— Ти виждаш ли нещо лошо?