Лий Чайлд - Накарай ме

— Можем ли да видим уебсайта на Мадърс Рест? — попита той.

— Първо ще трябва да го намерим.

— Предишния път се справи добре. С шест секунди по-бързо, отколкото обеща.

— Тогава знаех къде да търся. Следващото търсене ще се измерва в минути. Ако имаме късмет.

— Колко минути? Как ще се обзаложим?

— Двайсет — каза домакинът.

Той набра няколко команди и попълни полето за търсене с теми и ключови думи. После стартира програмата и хронометърът в главата на Ричър се включи. Всички се отдръпнаха назад, протегнаха се, настаниха се по-удобно и се приготвиха да чакат.

Доста дълго.

— Двеста смъртни случая може би означава двеста купувачи на нембутал. Но не съм сигурен какво мисля по този въпрос. Имам предвид, от гледна точка на новината. Дали това наистина е скандал? Употребата на нембутал е законна в щатите Вашингтон и Орегон.

— Не е същото — каза ветеранът от Пало Алто. — За да получиш рецепта за нембутал, трябва да се подпишат двама лекари. Трябва да бъдеш на стотина години и да страдаш от нелечима болест. Тези хора никога няма да успеят да минат през такава проверка. И в общия случай това ги вбесява.

— Значи въпросът става етичен. Дали уважаваме личния избор, най-просто казано, или се чувстваме длъжни да преценяваме причината на всеки човек да поиска да го направи?

— Не причината — каза Чан. — Това е нарушаване на личното пространство. Но според мен трябва да преценяваме доколко поема ангажимент да го направи. Между краткия пристъп на паника и продължителната нужда има голяма разлика. Може би поемането на сериозен ангажимент доказва съществуването на сериозна причина. Ако се заемеш да преодолееш всички предизвикателства по пътя, значи наистина държиш на решението си.

— В такъв случай може би сегашната система работи добре. По някакъв начин. Без да иска. Защото предлага много предизвикателства. Тези хора със сигурност си спечелват правото да го направят.

— Но какво печели Мадърс Рест? — намеси се Ричър. — Двеста доставки на нембутал по деветстотин долара парчето са по-малко от двеста хиляди долара. В рамките на целия проект, поне така предполагаме. Ако не смятаме разходите за купуването на едро и доставките. Това е хоби. Не можеш да плащаш на хора като Мерченко с парите, които изкарваш от хобито си. Там става и нещо друго. Няма друго възможно обяснение. Защото…

Той спря.

— Защото какво? — каза Чан.

— Защото според нас там е убит човек.

— Какъв човек?

— В самото начало. С багера.

— Кийвър?

— Да, Кийвър. Защо да убиват Кийвър заради някакво хоби? Трябва да има и нещо друго.

— Пето ниво може да означава специални стоки. Може би те струват повече.

Ричър хвърли поглед към екрана. Търсенето продължаваше. Бяха минали седем минути.

— Опитвам се да си представя какво може да е толкова специално — каза той. — Толкова, че да си струва парите за Мерченко.

— Аз разбирам всички тези хора — заяви ветеранът от Пало Алто.

— Аз също — кимна Ричър. — Приемам, че трябва да се внимава с туристическите грилове, за да не подпалиш цялата сграда. Но като се изключи това, трябва да ги оставим да правят, каквото искат. Те не са искали да се родят. Същото е като да върнеш някой пуловер в магазина.

— С тази разлика, че не би трябвало да е прекалено лесно или прекалено трудно — каза Чан. — Което по някакъв начин означава, че всички останали носим отговорността да определяме нивото. Честно ли е така?

— Точно от това се опасявах — каза Уестуд. — Въпросът се превръща в етичен дебат. Можех да го напиша, без да излизам от офиса. За резерва, ако някой месец не се случва нищо по-интересно. Нямаше никаква нужда да харча пари за командировки. Ще ме накажат заради тях.

Минаха дванайсет минути.

Взеха си питиета — трябваше да отидат до кухнята. Кухнята беше много ретро. По някакъв начин приличаше на някои от местата, които Ричър си спомняше от детството си. Семейни квартири в десетина различни военни бази по целия свят, където през прозореца се виждаше различно небе, но шкафовете в кухнята бяха едни и същи. Някои майки много държаха да ги изтъркат с дезинфектант — още първата сутрин след пристигането, — но майката на Ричър беше французойка и вярваше в имунитета, придобит по естествен начин. Като цяло това беше свършило работа. Макар че на брат му все пак веднъж му беше станало лошо. Но по-вероятно беше станало от кухнята в някой ресторант. По онова време вече беше започнал да ходи по срещи.

— Добре ли си? — попита го Чан.