Лий Чайлд - Накарай ме

Ричър спря и се загледа в нея.

— Трябва пак да погледна онези сателитни снимки — заяви той.

— Защо? — попита Чан.

— В тях имаше нещо нередно.

— Какво?

— Не знам. Нещо, което не мога да си спомня. Но не е свързано с нарушения на паметта. Нищо ми няма.

— Сигурен ли си?

— Попитай ме нещо.

— Кой е бил вицепрезидент по времето на Теди Рузвелт?

— Чарлс Феърбанкс.

— Той не беше ли актьор?

— Актьорът май се казваше Дъглас.

Двамата продължиха покрай дървени къщи с разкапани покриви, плътно притиснати една към друга, и буренясали дворове с телени огради — някои бяха празни, други бяха пълни с боклуци, в някои бяха завързани кучета, а в други се търкаляха ярко оцветени велосипеди, триколки и други детски играчки. Най-сетне попаднаха на диагонална улица, която свързваше две по-големи. Беше достатъчно широка, за да има три платна, но от двете ѝ страни бяха плътно паркирани коли. Улицата беше достатъчно дълга, така че един автомобил да намали скоростта си, да спре и отново да ускори.

— Тази става — каза Ричър.

Тук под навесите също имаше хора, но повечето събития явно се случваха в средата на улицата. Там на групички се бяха събрали момчета, може би на по дванайсет години, и се оглеждаха наляво и надясно за приближаващи коли.

— Добре, сега трябва да се престорим, че изведнъж сме си дали сметка къде сме се озовали, и да се махнем от тук по най-бързия начин — каза Ричър.

Двамата се обърнаха и забързаха обратно към по-голямата улица, която беше зад тях. Направиха остър десен завой и продължиха по нея, горе-долу в същата посока, в която вървяха дотогава, но зад улицата, която вече бяха разгледали. Спряха на мястото, където предполагаха, че се изравняват с невидимата групичка от дванайсетгодишни момчета, които трябваше да се падат на една дълга пресечка разстояние надясно от тях. Към която трябваше да се добави дължината на задните дворове на къщата от тяхната страна на улицата, както и дължината на самите къщи, предните дворове и тротоара. Ричър пресметна, че всичко това правеше общо сто и двайсет метра, потънали в мрак.

— Да отидем да видим какво са ни приготвили — ухили се той.

Избраха си къща със запечатани прозорци и скъсана верига на портата на оградата. Влязоха бързо и решително, все едно беше тяхна, прокраднаха се покрай нея и прекосиха задния двор до оградата от другата страна, зад която беше задният двор на съответната къща от диагоналната улица. Вероятно не беше точно тази, която търсеха, но беше близо до нея. Ричър избута част от телената ограда навътре и двамата се промъкнаха от другата страна. Виждаха се само белите овали на лицата им във вечерния сумрак.

Прекосиха следващия заден двор и провериха какво има между тяхната къща и съседната. Бяха почти на правилното място. Търговията се водеше през една къща наляво. Между дворовете имаше още една телена ограда. Беше лесно да се покатерят през нея с цената на известно дрънчене. Чан беше пъргава. Повече от Ричър. Телосложението му беше по-подходящо за работа като булдозер, отколкото за гимнастически упражнения.

Дворът, в който се спуснаха от другата страна на оградата, беше зле поддържан. Или по-точно казано, изобщо не беше поддържан. Имаше трева и бурени, високи до средата на бедрото. От задната страна на къщата светеше само един прозорец.

— Дръж си дясната ръка в джоба, когато можеш — каза Ричър. — Нека да си мислят, че имаш пистолет.

— Това наистина ли върши работа?

— Понякога.

— Наркотици ли продават? — попита тя.

Той кимна.

— Като закусвалня с обслужване по колите. Дилърите са в къщата и използват непълнолетни, за да разнасят пакетите и парите. Куриерите са толкова млади, че не могат да ги арестуват. Нещата може би са се променили. Може би в днешно време е само градска легенда. Особено в щата Оклахома. Може би вече ги съдят по същия начин като пълнолетните.

Светещият прозорец беше от дясната им страна. Сигурно беше някаква дневна. От лявата имаше друг прозорец и врата, но и двете бяха тъмни. Вероятно там беше кухнята. Двамата си проправиха път през миниатюрната прерия на двора, за да стигнат до вратата. Ричър завъртя бравата. Беше заключено. Той направи крачка встрани и погледна вътре през прозореца. Видя мътно осветено помещение, претъпкано с боклуци и мръсни чинии. Останки от пица и празни кутийки. От „Ред Бул“ и бира.

Ричър направи още една крачка встрани и се притисна до стената. Погледна през светещия прозорец с крайчеца на окото под ъгъл. Видя двама мъже. Бяха проснати на два отделни дивана и се взираха в екраните на телефоните си. Палците им се движеха. Сигурно играеха на нещо или пишеха съобщения. На ниската масичка между тях имаше два сака. Бяха от черен найлон, от онези, които струват по пет долара в някой магазин, където фотоапаратите се продават по десет, а телескопите — по двайсет. Върху единия имаше пакет гумени ластичета, купени от магазин за офис материали. Върху другия сак имаше автомат „Узи“.