Лий Чайлд - Накарай ме

Вратата се отвори зад гърба му и Чан влезе в банята. Ричър я видя в огледалото. Изглеждаше мека и сънена. Тя се прозя.

— Добро утро.

— И на теб — отговори той.

— Какво правиш?

— Проверявам симптомите. Списъкът на онзи лекар беше адски дълъг.

— Докъде си стигнал?

— Остава ми да проверя за нарушения в паметта, зрението, говора, слуха, емоционалното състояние и мисленето.

— Вече издържа проверката на емоционалното състояние. Останах доста впечатлена. Като за мъж. Който е бил в армията. Сега ми кажи три известни личности, родени в щата Оклахома — нали там отиваме.

— Мики Мантъл, очевидно. Джони Бенч. Джим Торп. И две допълнителни точки за Уди Гътри и Ралф Елисън.

— Паметта ти е наред — каза тя, отстъпи назад до ваната и вдигна два пръста. — Колко пръста виждаш?

— Два.

— Зрението ти е наред.

— Тестът не беше много труден.

— Добре, остани на мястото си и ми кажи каква марка е ваната.

Той погледна ваната. До отвора за оттичане на водата имаше надпис с много малки и бледи букви.

— „Америкън Стандарт“ — каза той, защото вече го беше прочел по-рано.

— Зрението ти е наред — повтори тя.

После прошепна нещо много тихо.

— В самолета? — каза той. — Навит съм.

— Слухът ти е добре. Със сигурност. Коя е най-дългата дума от Гетисбъргското обръщение?

— Това за кой симптом е?

— Мислене.

Той се замисли.

— Най-дългите думи са четири. Всичките са с по единайсет букви. „Изпроводили“, „направеното“, „извършеното“ и „предаността“.

— Сега ми кажи първото изречение от него. Все едно си актьор на сцената.

— Знаеш ли, че по това време Линкълн е страдал от пристъп на вариола?

— Не е това.

— Знам. Това беше една допълнителна точка за памет.

— Вече ти проверихме паметта. Спомняш ли си? Сега проверяваме говора. Първото изречение.

— Основателят на петролната компания „Гети Ойл“ е пряк потомък на човека, на когото е наречен град Гетисбърг.

— И това не е.

— Това беше точка за обща култура.

— Тя дори не е симптом.

— Свързана е с паметта.

— Вече ти проверихме паметта, много отдавна.

Той повиши глас като актьор и изрецитира:

— „Преди осемдесет и седем години нашите деди са изпроводили на този континент един нов народ, заченат в свобода и предан на вярата, че всички хора са създадени равни.“ — Гласът му звучеше добре в банята. Мраморните стени му придаваха допълнителен резонанс. Ричър продължи, още по-силно: — „В момента ние сме ангажирани с велика гражданска война, която да провери дали този народ — или който и да е народ, заченат по този начин и толкова предан — може да оцелее дълго.“

— Мина ли ти главоболието? — попита го тя.

— Общо взето — кимна той.

— Значи все още не е.

— Вече минава. И без това не беше сериозно.

— Не и според лекаря.

— Медицинската професия е станала много плаха. Много предпазлива. Лекарите вече нямат вкус за приключения. Нали преживях тази нощ? Значи явно не е трябвало да ме приемат в болницата.

— Радвам се, че лекарят беше толкова предпазлив — заяви Чан.

Ричър не отговори.

В този момент телефонът в стаята им звънна. Обаждаше се Уестуд, за да им каже, че от вестника бяха резервирали места за полета на „Юнайтед Еърлайнс“, единствения директен през деня. Но нямаше закъде да бързат, защото самолетът излиташе по обед. Така че двамата се обадиха на румсървис, за да си поръчат кафе, което да им донесат веднага, а след това и закуска, която да им донесат точно след един час.

Много рано в Сан Франциско не беше толкова рано в Мадърс Рест. И не заради разликата между живота в големия град и в провинцията, а просто заради часовата разлика. Мадърс Рест беше на две часови зони в източна посока. Смесеният магазин работеше. В закусвалнята бяха останали няколко закъснели посетители. Камериерката в мотела беше затънала в работа. Едноокият беше в тоалетната. Шофьорът на кадилака беше в магазина си и обслужваше клиентите на „Уестърн Юниън“, „Мъниграм“ и „ФедЕкс“.

Но магазинът за резервни части за напоителни системи беше затворен. А в закусвалнята вече не се предлагаше обслужване на бара. Двамата, които работеха на тези две места, бяха на една метална пътека на покрива на третия силоз — стария бетонен великан, най-големия в градчето. С бинокли. И една много проста система за наблюдение. В градчето влизаха две шосета, едно от изток и едно от запад — старият маршрут на заселниците, който го прекосяваше почти точно под краката им. Но нямаше шосета от север или от юг. Само железопътната линия. Системата поставяше сериозно ударение на шосетата. Двамата седяха в двата края на металната пътека, единият гледаше на изток, а другият — на запад, и на всеки пет минути се обръщаха и оглеждаха железопътната линия на север и на юг — без да бързат, от близкия край към хоризонта, ако някой все пак реши да дойде пеша по нея или да пристигне с някаква откачена машина, която се движи на собствен ход, като в старите уестърни. Това се беше превърнало в ритуал. И им даваше възможност да се пораздвижат.