Джефри Арчър: Нито пени повече, нито пени по-малко

Британските граждани и поданиците на колониите, както и всички, които живеят в Обединеното кралство или имат фирми, регистрирани в него, могат да кандидатстват по този закон за:

1) лиценз за производство или

2) лиценз за проучване.

След като се запозна най-внимателно с документа, Харви се облегна и започна да мисли. За производствения или проучвателния лиценз му трябваха съвсем малко пари. По-нататък, в член шести се казваше:

1) Който кандидатства за производствен лиценз, следва да заплати държавна такса от двеста лири стерлинги, както и по пет лири стерлинги за всеки участък след първите десет, за които е подал документи.

2) Който кандидатства за проучвателен лиценз, следва да заплати държавна такса от двайсет лири стерлинги.

Харви не можеше да повярва на очите си. Колко лесно бе да се възползва от лиценза, за да създаде впечатлението, че се е нагърбил с широкомащабно начинание! Беше достатъчно да се охарчи с неколкостотин долара, за да се нареди до такива имена като „Шел“, „Бритиш Петролиум“, „Тотал“, „Гълф“ и „Оксидентал Петролиум“.

Прочете втори, после и трети път допълнителните разпоредби към закона — беше си направо невероятно, че британското правителство предоставя такива огромни възможности срещу нищожни вложения. Сега на пътя на Харви стоеше само формулярът за кандидатстване за лиценза, сложен, добре изпипан документ. Той не беше британски поданик, никоя от фирмите му не беше регистрирана в Обединеното кралство, щеше да му бъде трудно и да обоснове намеренията си. Затова реши, че няма да е зле молбата му за лиценз да бъде подкрепена от британска банка и той да регистрира фирма, чиито директори да спечелят доверието на британското правителство.

Речено — сторено. В началото на 1964 година Харви регистрира във фирменото отделение на британския съд търговско дружество „Проспекта Ойл“ — с регистрацията се зае адвокатска кантора „Малкълм, Ботник и Дейвис“, а като банка, обслужваща фирмата, бе посочена „Барклис“, която и бездруго вече представляваше в Европа „Линкълн Тръст“. Председател на управителния съвет на дружеството стана лорд Хънисет, а в самия съвет влязоха все именити личности, включително двама бивши депутати, изгубили мястото си в Парламента, след като през 1964 година Лейбъристката партия спечели изборите. „Проспекта Ойл“ пусна на фондовата борса два милиона акции по десет пенса едната, изкупени до последната от подставени лица на Харви. Освен това той внесе половин милион долара в клона на банка „Барклис“ на Ломбард стрийт.

След като създаде фасадата, Харви използва лорд Хънисет, за да кандидатства пред британските власти за лиценза. Подобно на предишното правителство на консерваторите и новото правителство на лейбъристите, избрано през октомври 1964 година, не подозираше за значението на нефта в Северно море. Според условията на властите получателят на лиценза трябваше да плаща през първите шест години концесия от 12 000 лири стерлинги годишно, подоходен данък от 12 1/2 на сто и данък печалба, но Харви смяташе да прибира тази печалба в джоба си, а не да я дава на държавата.

На 22 май 1965 година министърът на енергетиката обнародва в „Лондон Газет“ името на „Проспекта Ойл“ наред с другите петдесет и една фирми, получили производствен лиценз. На 3 август 1965 година с наредба номер 1531 бяха определени и участъците. Участъкът на „Проспекта Ойл“ се намираше на 51°50’00" северна ширина и 2°30’20" източна дължина, точно до един от участъците на „Бритиш Петролиум“.

След това Харви зачака някое от дружествата, получили участъци за нефтодобив в Северно море, да открие петрол. Наложи се да почака доста дълго, но той не бързаше за никъде — чак през юни 1970 година „Бритиш Петролиум“ откри в четиридесети участък голямо нефтено находище. Фирмата вече беше вложила в Северно море над един милиард долара и Харви възнамеряваше да е сред хората, спечелили най-много от това. Пътят към успеха му беше разчистен и той незабавно се захвана с осъществяването на втората част от своя план.

В началото на 1972 година нае нефтена сонда, която с много шум и фанфари пренесе на участъка на „Проспекта Ойл“. Според договора, ако сондата откриеше нефт, това щеше да удължи срока му, затова Харви назначи минималния брой работници, изисквани от правителствената разпоредба, и започна да прави проучвания на дълбочина 1800 метра. После освободи всички работници, но съобщи на „Рединг и Бейтс“, фирмата, от която бе наел сондата, че в близко бъдеще тя пак ще му трябва, затова ще продължи да си плаща наема.