Джефри Арчър - Нито пени повече, нито пени по-малко

— Предполагам, че се намират — отговори Силвърман. — Лошото на черната течност е, че избие ли веднъж на повърхността, няма как да я скриеш — засмя се той.

— А ако някой прояви интерес, да потвърждавам ли за находището? — попита младежът.

— Да, стига това да не вреди на компанията. Но ми съобщавай, ако решат да влагат пари при нас. Тук, в Англия, не съществуват проблеми с изтичането на вътрешна информация — не е като в Щатите, там законите ти връзват ръцете, не можеш и да гъкнеш.

— А колко според вас ще скочат акциите?

Силвърман го погледна право в очите и подметна нехайно:

— Ще стигнат двайсет долара едната.

След като се върна в кабинета си, Дейвид прочете най-внимателно доклада на геолозите, връчен му от Силвърман. По всичко личеше, че нефт наистина е намерен, засега обаче никой не можеше да каже със сигурност колко голямо е находището. Дейвид си погледна часовника и изруга. Съвсем се беше заплеснал по доклада. Метна го в куфарчето и отиде с такси до Падингтън Скуеър — хвана едва ли не в движения влака в шест и петнайсет. Отиваше в Оксфорд, за да вечеря с един свой състудент от Харвардския университет — Стивън Брадли.

Докато пътуваше, си спомни за своя приятел от следването и колко отзивчиво помагаше той по математика и на него, и на други студенти. Сега беше хоноруван преподавател в колежа „Модлин“ в Оксфорд и безспорно бе сред най-блестящите учени от поколението на Дейвид. Навремето беше спечелил стипендия „Кенеди“ за Харвардския университет, а по-късно, през 1970 година, и наградата „Уистър“ по математика, най-мечтаното отличие сред студентите в математическия факултет. В парично изражение тя се свеждаше до някакви си жалки осемдесет долара и медал, но който я спечелеше, се прочуваше и биваше обсипван с предложения за работа, затова мнозина си мечтаеха да я грабнат. А Стивън я получи със завидна лекота и никой не се учуди, когато кандидатства за преподавател в Оксфордския университет и преди три години го взеха в колежа „Модлин“. Трудовете му в областта на Булевата алгебра често се появяваха в периодичното издание на Лондонското математическо дружество и вече се знаеше, че Стивън е одобрен за преподавател и в катедрата по математика в своята Алма матер — Харвардския университет, където щеше да се върне през есента.

Влакът, потеглил в шест и петнайсет вечерта от Падингтън, пристигна след един час в Оксфорд, където Дейвид взе такси за краткото разстояние от гарата на Ню Колидж Лейн. В седем и половина вече беше в „Модлин“. Един от портиерите на колежа го заведе в жилището на Стивън — просторно, със старинно обзавеждане, уютно, пълно с книги, възглавници и гравюри. Дейвид си помисли, че всичко тук се различава от стерилната обстановка в Харвардския университет. Стивън го чакаше. Изобщо не се беше променил. Беше си все така висок, слаб и недодялан, костюмът му висеше като на закачалка — на никой шивач не би му и хрумнало да го използва за манекен. Гъстите му вежди стърчаха над демодираните очила с кръгли рамки, зад които Стивън сякаш криеше своята срамежливост. Дойде, клатушкайки се, при Дейвид и го посрещна — макар да беше на трийсет години, преди броени мигове бе приличал едва ли не на грохнал старец, а сега се държеше като голобрад младеж. Наля му чаша „Джак Даниълс“ и двамата седнаха да си побъбрят. Навремето в Харвардския университет Стивън не бе смятал Дейвид за свой приятел, въпреки това обаче на драго сърце му бе помагал по математика, доволен, че той е толкова схватлив. Освен това сега в Оксфорд само си търсеше повод, за да посреща в дома си американци.

— Последните три години, Дейвид, наистина бяха паметни за мен — отбеляза той, докато наливаше на госта втора чаша уиски. — Единственото тъжно събитие бе смъртта на баща ми миналата зима. Интересуваше се много от живота ми в Оксфорд и ме подкрепяше с цялото си сърце в научната работа. Благодарение на наследството, което ми остави, сега съм доста богат… Батериите за чешми явно са се търсели повече, отколкото съм предполагал. Дано ме посъветваш къде да вложа част от парите, сега ги държа всичките на влог в банката. Все не ми остава време да се заема с това, пък и опре ли до вложения, съм си кръгла нула.

Така Дейвид отвори дума за доста отговорната си нова работа в „Проспекта Ойл“.

— Защо, Стивън, не вложиш парите си в моята фирма? Открихме в Северно море невероятно нефтено находище и когато това бъде съобщено официално, акциите ще скочат до небето. Всичко ще отнеме най-много месец — месец и нещо, през който ти можеш да направиш удара на живота си. Жалко, че и аз не разполагам с пари, с които да закупя акции.