Джеймс Чейс - Приятна вечер

— Нека си поръчаме ябълково суфле — каза Брейди. — Умирам си за ябълково суфле.

Хедън вдигна рамене и поръча две ябълкови суфлета. Докато ги чакаха, Брейди почисти зъбите си с клечка за зъби и тихо си затананика. Хедън едва успяваше да сдържа нетърпението си.

Чак след като сервираха кафето и коняка, можеше да се приказва с Брейди.

— Както ти казах, аз съм готов с моята част. Говорих с Кендрик. Той ще се заеме с цялата сделка. Сега, щом вече зная, че ще направим довечера големия удар, ще го предупредя да изпрати своя човек във вилата ти. След като пипнеш стоката, се връщаш във вилата. Човекът на Кендрик ще вземе плячката и с това свършват проблемите ти. Кендрик ме увери, че ще прибере стоката на такова място, където никой не може да я открие. Когато нещата се поуспокоят, ще продадем стоката. Може да минат два месеца, преди да си получим мангизите, но не повече.

Брейди направи гримаса.

— Ами ако Кендрик заяви, че никога не е виждал плячката? На този дебелак му нямам никакво доверие.

Хадън се усмихна мрачно.

— Имам достатъчно компромати за Кендрик, за да го изхвърля от бизнеса и да го пратя зад решетките. Бъди спокоен, ще си получим парите.

Брейди кимна.

— Добре. Щом ти го казваш, значи ще си получим парите.

— Веднага след като предадеш плячката, се връщаш в инвалидната количка. Ще останеш в хотела още два дена. Ще има проверка, но ченгетата изобщо няма да те заподозрат. Документите ти са перфектни. След два дена, напускаш. Съгласен ли си?

— Да. Разбирам. Кога ще си получа парите, Ед?

— Кеднрик ще внесе дела ти по твоята сметката в швейцарската банка до два месеца.

— А какво ще стане с парите за Баниън — петдесетте хиляди долара?

— Той също ще трябва да почака.

— Слушай, Ед — каза Брейди настойчиво. — Този човек наистина се нуждае от парите. Болен е, в последната фаза на неизлечим рак и има бавноразвиващо се дете, за което иска да се, погрижи. За да съм сигурен, че той ще даде максималното, на което е способен, искам да му обещая, че ще получи дела си веднага след като свърши работата. Ще дадеш ли парите?

— За какво толкова труд? Кой го е еня за някого си там? Ако искаш да му помогнеш, Лу, ти му плати — измърмори Хедън.

— Щях да го направя, ако можех, но изглежда, че никога няма да разполагам с достатъчно пари — каза Брейди. — Хайде, Ед. Какво са петдесет хиляди за теб? За да не развалим тоя сладък бизнес заради някакви си петдесет хиляди, искам да обещая на Баниън, че ще му платим веднага след като свършим работата и искам да изпълня обещанието си.

— За моя сметка?

— Ти ще получиш осем милиона, а може би и повече. За бога Ед, прояви малко човечност.

Хедън помисли, сетне вдигна рамене.

— О, за Бога. — Той се ухили на Брейди. — Ти си в състояние да продадеш и краставици на краставичаря, и брашно на мелничаря. Добре ако Баниън си свърши добре работата, ако ти пипнеш диамантите на Уорънтън, ако докопаш плячката от касетките, ще ти дам петдесет хиляди за Баниън.

Брейди се усмихна.

— Имаш думата ми, Ед. — Той бутна стола назад и се изправи. — Баниън ще свърши добра работа, както и аз. Благодаря за страхотния обяд. Довиждане — и той напусна ресторанта, качи се в колата и подкара обратно към хотел „Спениш Бей“.

Мария и Уилбър Уорънтън се завърнаха в президентския апартамент малко след седем часа вечерта. Бяха прекарали следобеда в каране на сърф и Уилбър бе добре отпочинал. Той очакваше с търпение спокойната вечеря в хотелския ресторант, а остатъка от вечерта щеше да прекара, като гледа някой изтъркан уестърн по телевизията. Но надеждите му се изпариха, когато Мария каза: „Моля те, донеси ми диамантите. Тази вечер ме сърбят ръцете. Чувствам, че ще ми работи късметът. Ще вечеряме в казиното, а после ще поиграем.“

„Отиде ми уестърнът“, помисли си Уилбър и отвърна:

— Но, Мария, мислех, че сме се разбрали да не носиш диамантите си извън хотела.

Мария се намръщи и вдигна вежди.

— Ще нося диамантите си, когато си поискам! Защо са ми, ако не ги нося?

— Но този град е пълен с гладни кубински бежанци — отговори Уилбър с цялото търпение, на което бе способен. — Твоите диаманти могат да вкарат някого в изкушение. Могат да ни оберат.

— Не говори глупости! Аз ще си сложа диамантите! Тръгваме в осем и трийсет. По-добре се преоблечи — и Мария влезе в спалнята си, като затръшна вратата след себе си.

Уилбър се замисли за момент, после отиде до сейфа и избра комбинацията, отвори вратичката и извади оттам кожената кутия за бижута. Сложи я на масата и отново заключи сейфа. След това отиде до телефона и се обади в офиса на Жан Дюлак.