Джеймс Чейс - Приятна вечер

— Тя се грижи за апартамента на Уорънтън. Шефът ще излезе от кожата си, ако точно президентският апартамент не е почистен както трябва. Слушай, за да не се издъним, изчакай, докато тя свърши дежурство. Ще се погрижа да дойде в офиса ми точно в десет часа. Тогава ще можеш да си говориш с нея.

Лепски, който знаеше влиянието на Дюлак в града, повдигна рамене.

— Добре, Джош. Ще бъда в офиса ти точно в десет без пет.

— Ще ти я доведа на всяка цена — обеща Прескът.

Беше 18.30 часът.

Лепски усети глад. Керъл му бе заявила, че ще сготви някакво ново блюдо, но се заинати да му каже какво точно. Когато Керъл не говореше с часове по телефона или не прекарваше цели следобеди в пиене на кафе и размяна на последните клюки с приятелките си, тя изучаваше готварски книги. Винаги изнамираше да направи някакво ново сложно ядене, което неизбежно завършваше катастрофално.

Лепски живееше с надеждата, че един ден тя ще сготви нещо, което ще става за ядене, вместо да разчита на притопляните замразени храни от хладилника.

Когато отвори входната врата, плътно го обгърна миризма на загоряло ядене и в ушите му отекна гласът на Керъл, която ругаеше с всички сили.

Лепски се опита да изобрази на лицето си усмивка на влюбен и разбиращ съпруг, но всъщност така заприлича на човек, който току-що бе избягал от филм на ужасите. С чувство на примирение и обреченост, той влезе в задимената кухня.

Анита и Фуентес чакаха повече от три часа, Мануел да се върне на кораба. Тези три часа бяха най-тежките часове в живота на Фуентес.

В кабината бе задушно и горещо. Той непрекъснато пушеше, сновеше напред-назад, мърмореше си нещо под носа и през цялото време усещаше омразата на тая жена, невъзмутима като каменна статуя.

Мине се — не мине, й хвърляше по един стреснат поглед. Тя седеше неподвижна, втренчена в стиснатите си юмруци, а тежката й черна коса, паднала напред, почти скриваше лицето й.

Когато Фуентес чу тежките стъпки на Мануел по палубата, въздъхна с облекчение. Чак тогава Анита се размърда. Вдигна глава и погледна към вратата на кабината, но лицето й бе каменно.

Мануел влезе и затвори вратата. Веднага се приближи до масата и седна срещу Анита.

— Добри новини! — каза той. Обърна се към Фунтес, който седеше на леглото:

— Донеси ми едно питие, приятел.

Фуентес извади бутилка ром от някакво шкафче и напълни догоре една чаша.

— Анита, съжалявам, че толкова се забавих — продължи Мануел. — Приятелят ми в болницата беше зает. — Трябваше да почакам.

— Педро? — попита Анита дрезгаво.

— Да… Педро. — Мануел взе чашата от Фуентес и пресуши рома, въздъхна и остави чашата на масата. — Дълго чаках, но най-накрая успях да говоря с приятеля си. Обясних му ситуацията. Питах дали Педро ще може да понесе пътуване по море. Той каза, че стига нещата да са правилно организирани, Педро може да дойде с нас. Вече можел да става, да седи, можел да яде, но нещата трябва да са организирани както трябва.

Фуентес седеше на леглото и бършеше потното си лице. Той знаеше, че Мануел лъже, но поне лъжеше убедително.

— Какви неща? — попита Анита.

— Приятелят ми каза, че трябва да прекараме Педро от болницата до кораба с линейка. Щом той се озове на борда, ти ще можеш да се погрижиш за него. Не може и дума да става да го водим до хотела. Трябва да му спестим и най-малкото усилие.

Анита гледаше стиснатите си юмруци, дълбоко замислена.

Фуентес чувстваше как потта се стича по лицето му. Проклета кучка! Помисли си той. Тя стои между мен и един милион долара.

Мануел също наблюдаваше Анита, като си мислеше, че тя държи ключа към пет милиона долара. Беше ли успял да я заблуди с лъжите си?

Анита вдигна очи.

— Ще го пусне ли полицията до кораба? — попита, тя.

— Какво друго могат да направят? Притиснали сме ги в ъгъла — каза Мануел. — Няма грешка. Ще държим и Уорънтън. Заложили сме две бомби. Ще обясня на Дюлак, че мога да унищожа хотела му от борда на кораба, ако не докарат Педро тук.

Тя го погледна изпитателно.

— Но ще можеш ли наистина да го направиш?

— Да. Човекът, който направи бомбите, ми дължи живота си. Обясни ми, че бомбите могат да бъдат взривени с това дистанционно управление в радиус от три километра.

Без да помръдне, Анита продължи да го гледа изпитателно.

— Покажи ми това дистанционно управление. Мануел се размърда неуверено, но като я погледна и видя хладното й изражение, се изправи, отиде до едно чекмедже и извади черна кутия.