Джеймс Чейс - Приятна вечер

— Това е дистанционното — каза той. — Виж, тук има два бутона. Натискам горния и взривявам малката бомба. Натискам долния и взривявам голямата бомба. Ще го нося със себе си.

Анита изгледа черната кутия, не по-голяма от пакет цигари.

— Ще проработи ли?

— Да. Ще проработи.

Тя се отпусна и като се облегна назад, се усмихна на Мануел.

— Тогава довечера ще можем да отплаваме заедно с Педро за Хавана?

— Да.

Тя се пресегна и сложи ръка върху неговата.

— Мили приятелю. Прави са, когато казват, че си човек на честта и приятел на всеки от нашите. Благодаря ти.

Докосването на ръката й бе като от нажежено до червено желязо, но Мануел успя да запази самообладание. Пет милиона долара! Кой, по дяволите би предпочел да бъде известен като човек на честта, когато става дума за толкова много пари?

— Значи разбрано — рече той и почеса брадата си. — Ти ще отвориш вратата, ние ще отвлечем семейство Уорънтън, получаваме парите, а ти — твоя Педро.

— Разбрано — Анита го погледна право в очите. — Искам пистолет.

— Имам само два пистолета — каза Мануел след известна пауза. — Един за мен и другият за Фуентес. Вие двамата ще охранявате с него семейство Уорънтън. Който дежури, той ще държи пистолета.

Анита стоеше неподвижна. Под покривката на масата, ръката й поглади дръжката на ножа, скрит под черната й фланела. Ако нещата се объркат, щеше да й трябва. Ножът е безшумно оръжие. Тя се обърна към Фуентес, който я гледаше втренчено. Ах, как само ненавиждаше този тип!

— Нищо не разбирам от пистолети. Покажи ми пистолета, който може би ще трябва да използвам.

Мануел отиде до чекмеджето и от някаква найлонова торбичка извади 3.8 калибров пистолет.

— Не иска кой знае каква философия — той подаде пистолета на Анита. — Не е зареден. Дръж го с две ръце, прицелваш се и натискаш спусъка. Важното е да го държиш с две ръце.

Анита замислено разгледа пистолета, докато двамата мъже я наблюдаваха, след това се обърна настрани, хванала пистолета с две ръце и натисна спусъка. Рязкото изщракване на ударника я накара да подскочи.

— Да — каза тя и върна пистолета на Мануел. — Разбирам.

Мануел го прибра обратно в найлоновата торбичка, а торбичката в чекмеджето.

— Хайде да хапнем — предложи той. — Може да ни се наложи да останем в президентския апартамент два-три дни. По-добре да сме яли предварително.

Докато той приготвяше някаква печена риба, Анита седеше до масата, забила поглед в ръцете си.

Фуентес стана от койката и отиде до камбуза. Беше му писнало да наблюдава трагичното замислено изражение на Анита.

Мануел му намигна и притисна дебелите си пръсти до устните, давайки знак на Фуентес да не приказва.

Обядът премина в пълно мълчание. Докато Анита миеше чиниите, телефонът иззвъня. Мануел вдигна слушалката, изръмжа „Торес“, след това се заслуша. Най-накрая каза:

— Благодаря ти. Свършил си добра работа. Ще се погрижа за приятелите си — и затвори телефона.

Фуентес видя, че Мануел е доста загрижен. Суровото му лице беше замислено, той бавно се отпусна до масата и изтри потта от плешивата си глава.

Анита притича от кухничката.

— Лоши новини — рече Мануел.

Анита замръзна на мястото си и лицето й побледня.

— Педро?

— Не става дума за него. Нали непрекъснато ти повтарям, че Педро е добре? — каза рязко Мануел. — Стига си мислила за него!

— Няма за какво друго да мисля, освен за съпруга си. Коя е лошата новина?

— Ченгетата са разбрали, че работиш в хотела.

Анита примигна, и се отпусна бавно на стола.

— Какво ще стане сега?

— Не зная. Може би полицията ще заложи капан за теб. Ще искат да те разпитат. Най-вероятно ще говорят и със шефа ти, общо взето, положението е доста напечено.

Анита се замисли, а Мануел и Фуентес внимателно я наблюдаваха. И двамата се страхуваха, че в края на краищата, тази огромна сума пари ще си остане само мираж.

Анита вдигна очи. Мануел се чудеше на спокойното й изражение.

— Няма проблеми — каза тя. — В хотела не достига персонал. Аз съм единствената, която знае как да обслужва президентския апартамент. Поне и тази вечер хотелът не може да мине без мен. Разпитът ще се състои едва след като свърша работата си. А съм сигурна, че тогава ще бъде прекалено късно. — Тя се изправи. — Време е да тръгвам. Не се страхувам от полицията. Точно в дванайсет и половина довечера ще отворя служебния вход. Давам ви думата си.

Мануел я изгледа и се поотпусна.

— Ти си прекрасна и наистина смела жена. Ще бъдем там точно в дванайсет и половина.