Джеймс Чейс - Приятна вечер

Последва продължителна пауза. Фуентес прекара пръсти през дългата си, мазна коса. Мануел бе приковал поглед в олющената маса, след това вдигна, глава и погледна Анита право в очите.

— Да — отвърна той. — Това е ясно от самото начало. Педро се оправя, но, ако дойде на кораба с нас, положението му може да се влоши, Анита. Той все още не е съвсем добре.

Анита замръзна.

— Ако не ми обещаеш, че той идва с нас, аз няма да ви отворя служебния вход — отсече тя твърдо.

— Разбирам чувствата ти. Ти си прекрасна жена, но нека разгледаме нещата по-подробно — каза Мануел, като се насили да й се усмихне съчувствено. — Имаме всичко, което ни е нужно, да окажем натиск — две бомби и Уорънтънови, но мъжът ти е все още много зле. След две седмици той би могъл да пътува, без опасност състоянието му много да се влоши, но сега, когато ченгетата те търсят, не можем да чакаме две седмици. Трябва да започнем изпълнението на плана си още тази вечер. Сега ще ида в болницата и ще говоря с моя приятел, за да разбера дали Педро може да бъде безопасно преместен. Ако той каже, че може, тогава няма да има никакъв проблем. Но ако каже, че за Педро е опасно да предприема дълго пътуване, тогава ще ти направя едно друго предложение.

Анита седеше втренчена, взряна в Мануел. Той усети някаква несигурност. Големите и черни очи го гледаха изпитателно.

— Какво друго предложение? — гласът и бе тих и пресипнал.

— В момента не е нужно да го обсъждаме Мануел се изправи. — Сега ще ида в болницата и ще поговоря с моя приятел. Надявам се, че няма да се наложи да мислим за друг вариант. Връщам се след час.

— Ще почакам — каза Анита. — Но искам да е ясно, че ако Педро не дойде с нас, няма да ви пусна да влезете в хотела.

— То е съвсем ясно. — И Мануел излезе от кабината, прекоси мостчето, качи се в колата си и потегли.

Фуентес гледаше Анита, без да откъсва очи от нея, а в погледа му просветваше омраза. Много му се щеше да извади ножа и да й пререже гърлото. Ако имаше късмет, един милион долара му бяха в кърпа вързани, но тая жена можеше да обърка цялата работа.

Анита въобще не го погледна. Тя се взираше в стиснатите си юмруци.

— Мануел е човек, дето държи на думата си — увери я Фуентес. — Трябва да направиш това, което ти казва. Бъди разумна.

Анита вдигна поглед. Изразът на лицето й накара Фуентес да се свие на мястото си.

— Ти си виновен за всичко! Ти замеси мъжа ми в това ужасно нещо! Ти му даде пистолета! Да не си посмял да приказваш! Господ да те убие!

Фуентес не гъкна. Тая жена е опасна, помисли си той. Каква ли лъжа ще измисли Мануел, за да я баламоса?

Когато Лепски уведоми сержант Джо Бийглър, че вече разполага с името на убиеца на касиера и че сега трябва да установи къде се намира съпругата му, Бийглър, докато си отпиваше от кафето, похвали Лепски, че си е свършил добре работата. Но когато Лепски допълни, че иска двама души, за да ги изпрати надолу по „Фиш Роуд“, да направят засада и да облекчат Джакъби, Бийглър изгледа Лепски така, сякаш му бе поискал тон злато.

— Нямам излишни двама души — отряза го Бийглър, след дълга пауза.

— Това е твой проблем. Искам да устроим засада. Не мога да открия къде работи тази жена, така че най-добрият начин да я пипнем, е щом се върне от работа — каза спокойно Лепски, сякаш обясняваше на бавноразвиващо се дете.

Бийглър отпи от кафето си.

— Знаеш ли какво щях да направя, ако бях един умен детектив първа степен? — запита го той. — Бих могъл да добавя, че не съм печен детектив първа степен, а много печен сержант. Слушай, ако исках да разбера къде работи някаква си кубинка, знаеш ли какво щях да направя?

Лепски разхлаби възела на връзката си. Когато Бийглър започнеше да се държи така покровителствено, кръвното му налягане се вдигаше до небето.

— Казвай — изръмжа той.

— Поради това, че съм много печен сержант, аз отговарям за този участък, когато шефът го няма. На твое място щях да отида в кметството и да проверя в офиса на имиграционните власти, където се пазят данни за всеки кубинец, или кубинка, които живеят в нашия град.

Лепски го изгледа зяпнал.

— Как не можах да се сетя досега, по дяволите!

— Ти няма откъде да го знаеш, но аз ги зная тези неща, защото съм много печен…

Но Лепски бе вече изчезнал. Той скочи в колата и отпрати към кметството.

На гърба на кметството, откри офиса на имиграционните власти, където дълга опашка от дрипави кубински бежанци чакаха да се регистрират.

Лепски нямаше време да изчаква някакви си кубинци. Разбута хората от опашката и с лакти си проби път до големия офис, където кубинците отговаряха на зададените им въпроси.