Джеймс Чейс - Приятна вечер

— Нищо няма да стане, ако я понося още един ден. Хайде дай ми закуска!

— Няма да допусна, ти, детективът първа степен да приличаш на мърльо! Ако не облечеш чиста риза, няма да получиш закуска!

Лепски се поколеба. Времето минаваше. Беше гладен и като видя решимостта на Керъл, изпъшка, дръпна ризата-дразнител и наоколо се разлетяха копчета. Като видя, че слага другата риза, Керъл кимна и се оттегли в кухнята.

Пристигна в полицейския участък с десет минути закъснение. Макс Джакъби тъкмо се готвеше да се заяде с него, но като видя киселото му изражение, реши да си държи устата затворена.

— Кубинците! — изведнъж избухна Лепски. — Виж какви каши са забъркали снощи! — Той размаха към Джакъби сводката с престъпленията. — Всяка нощ без изключение тези гадове ни създават проблеми! Флорида започва да прилича на Чикаго по престъпленията.

— Е, да, но поне имаме работа — каза Джакъби.

Телефонът до Лепски иззвъня.

Той грабна слушалката и изрева:

— Лепски.

— Лари на телефона. Оня изрод, дето застреля двамата при обира на наема идва на себе си. Лекарят казва, че можем да говорим с него три минути. Искаш ли аз да говоря или ти ще дойдеш?

— Аз! — изкрещя Лепски. — Пристигам след десет минути. — Той трясна слушалката. — Хайде, Макс. Убиецът на касиера с наема идва на себе си. Да вървим!

По пътя към болницата, докато Лепски караше, Джакъби отбеляза:

— Много шик риза си облякъл, Том.

Лепски го погледна недоверчиво. Чудеше се дали не го занася.

— Наистина ли така мислиш?

— Съвсем наистина. Не мога да разбера как успяваш винаги да си с чиста риза.

Лепски го погледна самодоволно.

— Въпрос на самоуважение. В края на краищата аз съм шеф. Един шеф трябва да изглежда добре, да е спретнат. Та като говорим за ризи, Макс, този парцал, дето си го облякъл, е направо срам.

— Май си прав — Джакъби въздъхна, — обаче аз нямам такова чудесно момиче като Керъл да се грижи за мене.

Лепски се намръщи.

— Какво общо има тя с цялата работа? Вярно е, че прането е нейно задължение, но всеки уважаващ себе си човек трябва да си сменя ризите ежедневно. Трябва да обръщаш повече внимание.

— Да — въздъхна Джакъби. — Ще обръщам.

Доктор Джерълд Скинър, шеф на болницата в Парадайз Сити, ги посрещна в своя кабинет. Той бе слаб, висок, плешив и много зает.

— Разбрах, че вие двамата искате да говорите с оня кубинец. — Трябва да сте наясно, че той умира. Има благоприятни признаци, че ще дойде в съзнание, но дали ще говори свързано и ще му се разбира ли нещо, все още не се знае.

— Наистина ли ще хвърли топа? — попита Лепски, давайки си сметка, че той стреля по младия кубинец.

Скинър сви рамене.

— Предполагам, че така ще стане, но той все пак е млад. Може и да прескочи трапа. Състоянието му обаче не е цветущо. В интензивното може и да оживее — грижим се възможно най-добре.

Лепски изсумтя.

— Той уби двама души. Какво значение има.

Скинър го изгледа студено.

— За нас има значение — каза той. — Ние, лекарите, имаме репутацията на хора, които се стремят да спасят всеки човешки живот, независимо за кого става въпрос. Бих ви помолил максимално да съкратите разпита на този човек.

— Добре, докторе.

Скинър натисна копчето и влезе медицинската сестра.

— Заведете тези двама полицаи в стая номер шест — нареди той. — Желая ви приятен ден — кимна и отвори една дебела папка.

Лепски и Джакъби последваха сестрата стаята на Педро Сертес. До леглото му с безкрайно отегчение седеше детектив трети ранг Лари Стивънс. Кръглото му луничаво лице светна, когато видя Лепски.

— Този гад започна да издава някакви звуци — каза той и се изправи. — Ще имаш ли нещо против да ида да закуся?

— Върви, Лари. Остави го на мен.

Лепски седна на свободния стол до леглото. Джакъби си придърпа още един стол, седна и оптимистично извади тефтер и молив.

Лепски погледна мъжа на леглото и лицето му се сгърчи. Ако съществуваше предсмъртен отпечатък, той бе върху изострилото се, бледо лице на този кубинец.

Зачакаха.

Изминаха пет минути и Лепски започна да губи търпение. Той хвана горещата, отъняла китка на Педро и я разтърси.

Педро изстена и отвори очи.

— Как се чувстваш, синко? — повтори Лепски. Нежният му глас стресна Джакъби, който никога не бе чувал Лепски да говори така.

Педро изстена и затвори очи.

— Слушай, синко, кой си ти? — попита Лепски отчетливо. — Как се казваш?

Педро бавно отвори очи.

— Върви по дяволите — измърмори той и ги затвори.