Джеймс Чейс - Приятна вечер

— Синко, трябва да ти кажа нещо. Ти си много зле и докторът смята, че няма да оживееш. Съвсем скоро ще се превърнеш в неидентифициран труп, ако не ми кажеш как се казваш — изрече Лепски. — Така ли искаш да стане?

Педро отвори очи и се вторачи в Лепски.

— Неидентифициран труп — повтори Лепски с тъжна нотка в гласа, която накара Джакъби да се ококори. — То не е хубаво да се говори за такива работи, но много типове мрат из този град. Оня ден умря едно старо пиянде. Нямаше документи. Никой не го знаеше кой е. Опитахме се да намерим най-близките му роднини, но никой не се яви. Знаеш ли какво става, когато върху градската управа се изтърси неидентифициран труп? Погребенията са сериозен разход. Затова старият пияница бе увит в един найлон и го изхвърлиха в морето, на акулите.

Нали не искаш и с теб да стане същото, синко?

Като го чу, Джакъби зяпна. За малко да провали лъжата на Лепски и да го опровергае, но Лепски му намигна и той си замълча.

— Никой не иска да завърши земния си път като храна на акулите, нали така? — продължи Лепски. — Ако знаем кой си, ще можем да се обадим на семейството ти или на жена ти, ако си женен, така че ще те погребат както подобава. Нали не искаш да те хвърлят в морето?

Педро потрепери и по лицето му мина сянка на ужас. Знаейки, че кубинците са не само религиозни, но и суеверни, Лепски изчакваше.

След кратка пауза Лепски продължи:

— Така че, синко, помогни ни да те погребем прилично. — Той се наведе напред. — Как се казваш?

Педро задиша учестено.

— Акули? — изломоти той.

— Да, синко, нали знаеш, че в залива има гладни акули, които само чакат да си похапнат нещо.

По тялото на Педро премина тръпка.

— Казвам се Педро Сертес — прошепна той накрая.

Като продължаваше да говори нежно, Лепски попита:

— Къде живееш, Педро?

— Сийком, „Фиш роуд“ двайсет и седем — измънка Педро след дълго колебание.

— Имаш ли жена, Педро? Ще идем да поговорим с нея да ти приготви прилично погребение.

— Анита.

— Тя с какво се занимава, Педро? Къде работи?

— Работи… — Педро с мъка си поемаше въздух, затвори очи и лицето му се отпусна.

— Извикайте сестрата! — нареди рязко Лепски. — Този май ще хвърли топа.

Джакъби скочи на крака, но в този момент влезе сестрата.

— Свърши ви времето — каза тя рязко.

— Много е зле — рече Лепски.

Сестрата се приближи до леглото, опипа пулса на Педро и вдигна рамене.

— Едва ли ще изкара още дълго — определи тя с безразличие. — Вие си вървете. Аз трябва да се заема с него.

Като излязоха в коридора, Джакъби каза:

— Абе много лошо стана с тия акули, бе, приятел!

— Ама свърши работа, а? Сега към „Фиш Роуд“.

След десет минути двамата детективи разговаряха с кубинеца — портиер на олющения жилищен блок, където се намираше стаята на семейство Сертес.

Портиерът бе нисък, дебел, с черни мустачки и мънички, хитри очички.

— Педро Сертес? Разбира се, тук живее. Най-горния етаж, вляво.

— Жена му вкъщи ли си е?

— Не. На работа е.

— Къде работи?

Портиерът определено харесваше Анита. Беше му много симпатична. Не понасяше Педро, но Анита често му правеше компания през деня. На ченге нямаше да даде никаква информация за Анита. Лицето му изведнъж стана празно.

— Де да зная.

Лепски изсумтя.

— Трябва много бързо да я намеря. Спешно. Съпругът й умира. Искаме да я заведем при него.

Портиерът се ухили презрително.

— Някой от наште умира, а две ченгета идват на крака да му заведат жената. Порасна ни работата.

— Знаеш, или не знаеш къде работи тя? — излая Лепски.

— Казах вече. Не зная.

— По кое време се връща от работа?

Портиерът знаеше в колко си идва Анита, но нямаше намерение да го каже на ченге. Вдигна рамене.

— Откъде да зная. По-късничко. Не зная.

— Как изглежда?

Значи тия две ченгета, дето се правеха на толкоз умни, дори нямаха описанието на Анита, помисли си портиерът. Това беше добра новина.

— Ами как изглежда? Като всяка кубинка: мургава, дебела, вдига си косата нагоре. — Толкова можа да измисли, за да ги отдалечи от истинския портрет на Анита.

— На колко е години?

— Отде да зная? На двайсет, трийсет, някъде там.

Лепски изсумтя. Ясно беше, че няма да получи никаква полезна информация от този кубинец.

Обърна се към Джакъби и двамата излязоха на улицата.

— Тези проклети кубинци здраво се поддържат един друг — каза той. — Трябва да държим сградата под наблюдение. Ти се навъртай на около, Макс, а аз ще наредя на момчетата да дойдат да те сменят. Проверявай документите на всяка кубинка, която влезе в сградата.