Джеймс Чейс - Приятна вечер

Като се добра до началото на опашката, той се изправи пред една млада жена, която седеше зад дълго гише и попълваше формуляр. Табелката отпред му подсказа, че това е госпожица Хепълуейт.

Огледа я и реши, че тя е нахакано и готино маце, което си знае добре работата.

— Госпожица Хепълуейт? — Той тикна значката си под носа й. — Детектив Лепски.

Тя не вдигна очи, а продължи да попълва формуляра. Откъде да знае Лепски, че сутринта бе имала разправии с някакво ченге за неправилно паркиране и отнесе глобата. Точно сега госпожица Хепълуейт, момиче с изключително силен характер, ненавиждаше всички ченгета.

Лепски почака, като нервно барабанеше с пръсти по гишето. Когато свърши да попълва картата, тя вдигна поглед, но сиво-сините й очи имаха каменно изражение.

— Заета съм — отряза тя. — Кой казваш, че си ти?

Лепски разхлаби връзката си.

— Детектив Лепски, градска полиция — пусна в ход той полицейския си тон и отново показа значката.

— Какво очаквате да направя? — попита тя. — Да коленича и да Ви се поклоня?

Тази кокона си знае цената, помисли си Лепски, като с усилие запази самообладание.

— Тук съм по полицейско разследване, госпожице Хепълуейт. Искам да разбера къде работи Анита Сертес, регистрирана на Фиш Роуд № 27, Сийком.

Тя го погледна враждебно.

— Защо?

Кръвното налягане на Лепски подскочи. Прииска му се да я метне върху гишето и да напляска задничето й.

— Полицейско разследване — повтори той. — Не трябва да си напрягаш мозъчето излишно, маце.

— Не ме наричай маце! Ще се оплача, че ме обиждаш.

На Лепски вече му писна.

— Аз пък ще те арестувам за създаване на пречки на полицията, маце. Разследвам двойно убийство. Искаш ли да дойдеш до полицейското управление, за да изясним нещата веднъж завинаги?

Госпожица Хепълуейт изгледа слабото сурово лице на Лепски и реши, че достатъчно му е ходила по нервите. Той изглеждаше така, сякаш наистина ще изпълни заплахата си. Последното, което госпожица Хепълуейт би искала, беше да я заведат в полицейското управление. Тя се предаде неохотно.

— Какво беше името?

Лепски й пусна усмивката на суровото, но справедливо ченге.

— Анита Сертес, Фиш Роуд № 27, Сийком.

— Разбирате, че имам много… — започна госпожица Хепълуейт, опитвайки се да запази стопяващото се чувство на собствено достойнство.

— Анита Сертес, Фиш Роуд № 27, Сийком излая Лепски.

— Сега ще проверя. — Бясна на себе си, че се остави да бъде унижена от това ченге, госпожица Хепълуейт се отправи към кантонерките с регистрите. Съзнателно се разтакаваше, докато Лепски барабанеше по гишето, а кубинците зяпаха и слухтяха.

Най-накрая се върна с една карта.

— Тази жена работи на непълен работен ден в хотел „Спениш Бей“ като камериерка — каза тя. — Работното й време е от десет до един и след това отново в осем вечерта.

Лепски й хвърли една цинична усмивка.

— Благодаря ти, маце. Пази се да не ми паднеш — и излезе.

Един дребничък и слаб кубинец, някъде по средата на опашката, прошепна на приятеля си:

— Запази ми мястото — напусна залата и отиде да търси градски телефон. Беше добър приятел на Анита Сертес. Имаше само един човек, който можеше да предаде новината, че полицията издирва Анита. Той се обади на Мануел Торес.

Джош Прескът, хотелският детектив на „Спениш Бей“ се подготвяше за нощно дежурство. След като си взе душ и се избръсна, започна да се облича. Съзнанието му бе обсебено от образа на тази фантастична, разкошна медицинска сестра. Беше ходил с десетки момичета, но нито една от тях не можеше да се сравнява с нея. Тази вечер имаха среща. От мисълта как отново ще я натиска в храстите, пулсът му заби учестено. Докато си оправяше връзката, звънецът на вратата иззвъня.

Лепски нахълта вътре.

— Здрасти, Джош!

— Какво искаш? — попита Прескът. — Готвя се за дежурство.

— И какво от това? — Лепски седна. — Интересува ме една кубинка, която работи в хотела. Анита Сертес. Говори ли ти нещо това име?

— Разбира се. Тя чисти апартаментите и е на непълен работен ден.

— Прочете ли за оня нещастник, който застреля касиера с наемите на Фиш Роуд?

Прескът кимна.

— Анита Сертес е съпругата на убиеца. Искам да говоря с нея.

— Тези проклети кубинци винаги се забъркват в някаква каша.

— Прав си. И аз така мисля. Значи работи от осем до десет. Тъй ли?

— Да.

— Тогава мога да дойда в хотела и да говоря с нея, нали?

Прескът се замисли за миг, след това поклати глава.