Джеймс Чейс - Приятна вечер

— Значи сме се разбрали, че след ден-два, ще отплаваме за Хавана с Педро?

— Разбрано — отвърна Мануел с престорена усмивка.

Анита го изгледа право в очите.

— Имам ти доверие — каза тя. — Ти ще прибереш всичките пари. Аз искам само моя Педро.

Когато тя си отиде, настъпи дълга неловка тишина, пръв Фуентес я наруши:

— Тази жена ме плаши. Много е опасна. В никакъв случай не трябва да й се дава пистолет.

Мануел поклати глава.

— Разбира се, и дума да не става. — Той извади от страничния си джоб нещо като черен салам и го остави на масата. — Мисля си за това непрекъснато, откакто те оставих тук. Педро умира. Няма друго решение. Съжалявам, но ще трябва да държим ченгетата настрана от тази история. Анита очаква от мен да заплаша собственика на хотела, и той да убеди кмета да освободи съпруга й. Тя ще стои до мен, докато говоря с Дюлак. Ако го направя обаче, Дюлак ще алармира полицията. А това не бива да се допуска. Сигурен съм, че без Педро, ще пипнем мангизите. Напълно съм убеден, но ще трябва да неутрализираме Анита. — Той вдигна предмета с формата на салам. — Само едно леко чукване по главата и тя повече няма да ни създава проблеми. Няма да пострада. Зная колко силно трябва да замахна с торбичката с пясък. — Той извади от джоба си ролка лейкопласт. — Веднага след като ни пусне в президентския апартамент, ще я чукна леко по главата. След това ще я завържем, ще й запушим устата и ще я оставим на терасата. За съжаление, няма друг начин. Когато пипнем мангизите, ще я освободим. Ако тя приеме, че Педро е мъртъв и вече с нищо не може да му се помогне, ще я вземем със себе си, ще й дадем малко пари. Ако се държи като пълна глупачка, за съжаление ще трябва да я халосам още веднъж и да я зарежем. Дотогава ще имаме парите и Уорънтън като заложник. Какво може да направи тя или ченгетата? Просто няма друго решение.

По лицето на Фуентес се стичаше пот. Той гледаше тревожно към черната торбичка с пясък, която Мануел държеше.

Помисли си за времето, когато той, Мануел и Уорънтън като заложник ще плават с кораба за Хавана.

Зная много добре как да удрям с торбичка пясък.

Какво щеше да стане с него, щяха да го хвърлят на акулите ли?

Мануел го наблюдаваше внимателно.

— Какво те тревожи, приятелю? — попита той.

Приятел? Този човек на безчестието ме нарича приятел, помисли си Фунтес.

— Мисля си за парите — каза той, като се опита да изобрази усмивка. — Мисля си какво ли ще е да притежавам милион долара.

— Да — каза спокойно Мануел, — но първо ще трябва да пипнем парите. Не е ли така, приятел?

В заспалия мозък на Фунтес се появи една мисъл. Той ще има пистолет. Няма да сваля поглед от Мануел по време на пътувнето до Хавана. Когато наближат светлините на пристанището, ще застреля Мануел. Имаше достатъчно опит с кораби, за да акостира до пристана. На борда щеше да има пет милиона долара. След това ще застреля Уорънтън, ще зареже кораба на пристана и ще изчезне с този огромен откуп!

Трябва внимателно да обмисли всичко това още веднъж, но имаше още време.

Пет милиона долара!

Лицето му светна, докато казваше:

— Да, ти си прав. Първо трябва да докопаме мангизите.

Ед Хедън седеше на ъгловата маса в ресторанта за морски деликатеси, когато дойде Брейди.

Салонният управител се приближи до тях.

— Поръчай си кралски скариди с къри — посъветва го Хедън. — Много са вкусни.

Брейди рече, че кралските скариди с къри прекрасно го устройват. Хедън поръча още едно сухо мартини за себе си и уиски с лед за Брейди.

Веднага след като управителят се отдалечи, Хедън погледна въпросително Брейди.

— Какви са новините?

— Довечера ще направим големия удар — каза Брейди. — Изглежда сигурна работа. Първо сейфа, сетне диамантите на Уорънтън. А после какво ще правим?

— Ти изпипа ли всичко докрай?

— Казах ти: всичко е сигурно.

— И аз съм изпипал всичко до най-малките подробности — увери го Хедън. — Лу, довечера ще направим наистина голям удар.

Двама сервитьори дойдоха и сервираха кралските скариди. По изражението на лицето на Брейди, надвесил се над чинията, Хедън разбра, че по-нататъшните опити за делови разговор ще бъдат само губене на време.

Двамата мъже обядваха в пълно мълчание. От време на време, Брейди силно сумтеше от задоволство. Накрая, когато се наяде, той се отпусна назад, избърса устата си със салфетка и се усмихна.

— Това ядене бе дяволски добро, Ед.

— Не можеш ли да насочиш лакомия си мозък към работата? — попита Хедън.