Джеймс Чейс - Приятна вечер

Докато тя се молеше, Педро Сертес премина от мъчителния сега живот към спокойната смърт.

Брейди, Маги и Баниън седяха в бунгалото и сверяваха последните подробности по среднощната операция.

Брейди бе съобщил на Баниън, че е говорил с Големия Шеф.

— Ние пипваме плячката, Майк — каза той — а ти получаваш петдесет хиляди долара. Може да се наложи да изчакаш няколко дни, но не повече.

Баниън вдигна широките си рамене.

— Това е страхотна новина — успокои се той.

Маги го потупа по ръката.

— Много се радвам за теб, Майк. — Тя изрече това от сантименталност. — Наистина се надявам всичко да мине добре за твоята дъщеричка. Наистина се моля и се надявам.

Баниън беше взел три болкоуспокояващи таблетки. Въпреки че сега не усещаше болка, той бе разтревожен. Не се движеше с обичайната лекота. Краката му се влачеха, у него нямаше никакъв живец. Помисли си, че умира много по-бързо, отколкото по-рано предполагаше.

— Взел ли си смокинг със себе си, Майк? — попита Брейди.

— Да, взел съм.

— Така ще те гримирам, че никой да не те познае — продължи Брейди. — Двамата ще отидем в хотела около два часа. Няма да ни обърнат внимание. Ако някой ни се изпречи на пътя, ти ще го оправиш със стреличка. Запомни, ударът трябва да бъде върху откритата плът: ръката, лицето или врата. Семейство Уорънтън може да са в президентския апартамент, когато ние стигнем. Ти ще стреляш и в тях. Работата не бива да ни отнема повече от четирийсет минути. Връщаме се тук, предава ме плячката в ръцете на хората на шефа, и поддържаме контакт още два дни. Ти получаваш парите си и се сбогуваме. Става ли така?

Баниън кимна.

— Можете да разчитате на мен.

— Знам, че мога. Знам какво означава тази работа за теб.

Брейди се обърна към Маги.

— Скъпа, няма нужда да ти повтарям какво трябва да правиш, нали. Ти само дръж хотелския детектив настрана от нас. Още едно нещо и стига за днес. Иди до ресторанта и кажи на салонния управител, че не съм добре и няма да ям.

Маги ококори очи.

— О, не. Наистина ли не си добре?

— Трябва да му кажеш така! — сряза я Брейди. — Иначе нищо ми няма! Когато ченгетата дойдат да проверяват, искам да разберат, че съм бил болен, на легло. Разбра ли?

Маги примигна, сетне се усмихна.

— Хитро. За един ужасен момент си помислих, че…

— Няма значение. Не бива да мислиш, Маги Мозъкът ти няма полза от това. Като отиваш към ресторанта, провери дали семейство Уорънтън са там на вечеря. Разбери, ако можеш, дали ще ходят някъде довечера.

— Да, скъпи — Маги погледна Брейди изпитателно. — Мога ли да вечерям в ресторанта?

— Можеш да се натъпчеш до пръсване — каза Брейди. — Поръчай си каквото искаш.

Маги изохка от задоволство.

Докато те говореха, Баниън мислеше за дъщеря си, Криси. Беше се обаждал вече два пъти в приюта, откакто пристигна в Парадайз Сити. Дежурната сестра, учтива и внимателна му вдъхна увереност и го поуспокои. Каза му, че Криси е щастлива, но баща й й липсва, и тя продължавала да пита, кога ще може да го види. Баниън си припомни всички почивни дни, които бяха прекарали заедно с Криси и почувства болка в сърцето. Отговори на сестрата, че няма да се наложи да го чакат дълго, а тя обеща да предаде на Криси.

Половин час по-късно Маги, облечена с най-красивата си вечерна рокля, в която приличаше на участничка в ревюто „Крейзи Хорс“ в Париж мина през хотелското фоайе.

Тя видя Джош Прескът да седи намръщен далеч от шумната тълпа. Мина покрай него, фръцна се и го дари с най-сексапилната си усмивка, а после влезе в ресторанта.

Салонният управител се приближи към нея, докато по-възрастните мъже, които вече вечеряха, спряха и я заразглеждаха, като съжаляваха, че не са с по двайсет години по-млади.

— Добър вечер, мадам — каза управителят. — Господин Ванс не е ли с вас?

— Горкичкият, не се чувства добре тази вечер — и големите й очи се изпълниха с тъга. — Получи един от пристъпите си. Но настоя аз да вечерям. Толкова е добър.

— Да му изпратя ли нещо, мадам? — попита управителят, докато я придружаваше до масата в ъгъла.

Маги спря. Тя видя как семейство Уорънтън влязоха във фоайето. Видя и Прескът, който неохотно стана и се присъедини към тях. Зърна и диамантите, а после Прескът и Уорънтънови се скриха от погледа й.

— Мога ли да изпратя нещо на господин Ванс? Нещо съвсем леко? — попита управителят отново.

— Не, благодаря Ви. Г-н Ванс спи. Дадох му успокоително.

Тя седна на масата.

— Г-н и Г-жа Уорънтън ли си тръгнаха преди малко?