Джеймс Чейс - Приятна вечер

— Да, мадам. Ще прекарат вечерта в казиното — отговори управителят и разлисти менюто. — Мога ли да Ви предложа нещо? — Той си помисли, че тази медицинска сестра беше най-прекрасната и сексапилна жена, която бе идвала някога в хотела.

Маги едва не възкликна от нетърпение. Удостои го с безпомощния поглед на широко разтворените си очи и каза:

— Ще бъдете ли така добър? Умирам от глад.

Мария Уорънтън предизвика сензация в ресторанта на казиното, където влезе, придружена от Уилбър и салонния управител, който им показваше пътя. Тя вървеше по постланата с червен килим пътека между масите, направо към най-хубавата маса в цялата зала.

Богаташите вече вечеряха. Вечерята в казиното бе сервирана по-рано. Най-голям интерес представляваха масите с рулетка. Навсякъде бързаха да привършат с храната и да пристъпят към по-сериозните занимания за вечерта.

Много от хората тук виждаха прекрасните диаманти на Уорънтънови за пръв път. Мъжете забелязваха първо Мария, после диамантите, накрая завиждаха на Уилбър. Жените пък имаха очи само за колието, гривните и обеците.

Мария се затрудни най-много при избора на вечерята. Понякога Уилбър, който бе винаги доволен при наличието на хубава пържола, трудно прикриваше нетърпението си, докато Мария настояваше услужливия сервитьор да й обяснява ястията от менюто едно по едно. Сега, когато чувстваше, че всички жени в залата я наблюдават, тя се държеше с дразнещата надменност на разглезена филмова звезда.

Уилбър си помисли: „Е, добре. Това е меденият ни месец! Нека се забавлява. Но се надявам, за Бога, че няма да се държи по същия начин, когато се върнем у дома.“

Джош Прескът, след като се договори с детектива на казиното и се увери, че той ще ги следи отблизо и ще ги изпрати обратно до хотела, реши, че задълженията му са изпълнени.

Взе такси до хотела и мислите му отново се върнаха към Маги. Погледна часовника си. Сега беше девет часът. Имаше среща с нея в два и петнайсет. Трябваше да чака повече от пет часа. Маги наистина го влудяваше. Мислите му дотолкова бяха заети с нея, че съвсем забрави за Анита Сертес. Дори когато започна обиколката си по коридорите на хотела, все още не се сещаше за нея. Очите му непрекъснато следяха движението на стрелките на ръчния часовник. Мислеше само за момента, когато заедно с Маги щяха да лежат на меката морава, прикрити от храстите и цветята.

Мануел извади двата револвера трийсет и осми калибър от найлоновия плик и ги сложи на масата.

— Времето тече — каза той. — Не бива да закъсняваме. Внимавай с револвера — и побутна единия към Фуентес. — Зареден е. Запомни: не бива да се стреля. Работата може да бъде свършена и без намеса на полицията. — Той продължително изгледа Фуентес. — Разбра ли? Ще стреляме само, ако нещата тръгнат на лошо.

Фуентес облиза сухите си устни и взе револвера.

— Разбрах.

— Може да минат три или четири дни, докато старият Уорънтън се появи с откупа — продължи Мануел. — Ще трябва да говоря с Дюлак. Всички ще се нуждаем от храна, докато чакаме. Той не би искал кухнята му да бъде разрушена и ще ни сътрудничи. Ние двамата с теб ще спим на смени. Уорънтънови трябва да бъдат здраво вързани. Ще ни се наложи да завържем и Анита и да й запушим устата. Няма да е лесно, приятелю, но да спечелиш пет милиона долара не може да бъде съвсем лесно.

— Един милион за мен, четири — за теб — поправи го бързо Фуентес.

— Да, точно така. — Мануел се усмихна, но след като Фуентес го погледна отблизо, забеляза, че усмивката не е достигнала студените му като камък очи.

— Ако останем в апартамента три или четири дни, тия хора ще трябва да ядат. Трябва да идат и до тоалетна — каза Фуентес.

— Храната ще е осигурена от хотела. Тоалетна има и в апартамента.

— Когато Анита се оправи от удара — продължи Фуентес — може да стане и опасна. Ще бъде ли умно да й развържем ръцете?

— Това е нещо, за което ще мислим, когато сме всички заедно в апартамента — отвърна Мануел. — Не се тревожи за дреболии. Би трябвало да оставиш тези подробности на мен, приятелю.

Фуентес сви рамене.

— Тя ме притеснява. Опасна е.

Мануел отново се усмихна — дяволски зловещо.

— Аз съм още по-опасен, приятелю.

Двамата мъже се спогледаха, Фуентес усети как по изпотения му гръб полазиха студени тръпки.

Звънът на телефона накара и двамата да трепнат.

Мануел стана, прекоси стаята и вдигна слушалката.

— Торес — каза той, после с внимание мълчаливо слушаше, докато Фуентес попипа пистолета и си помисли, че с него може да се справи дори с Мануел. Студената дръжка му вдъхна увереност.