Джеймс Чейс - Приятна вечер

Мудният мозък на Фуентес се опитваше да попие това, което Мануел му казва, но той през цялото време бе зает с плановете какво да прави с милиона, който скоро щеше да е налице. Насили се да размисли, ала без да ще, една хитра усмивка светна на лицето му.

— Да не мислиш, че е чак такъв проблем? — попита той. — Всички се качваме на корабчето, после излизаме в открито море. Там й прерязвам гърлото. Ще нахраним акулите с нея.

Мануел се наведе напред и започна да чука с пръст по масата при всяка изречена дума, сякаш й поставяше ударение.

— Това да не ти е някоя обикновена жена? Как ще я качим на кораба, ако мъжът й умира и дори вече може да е мъртъв?

Фуентес се отказа. Това бе нещо, с което флегматичният му мозък не можеше да се справи.

— И какво ще правим? — попита той. — Казваш, че не мога да я убия. Казваш, че тя няма да тръгне без тоя тъпанар мъжа й. Какво ще правим тогава?

Мануел кимна.

— Това е проблемът. Докато не го реша, няма да има никакви пари за никой от нас. — Той сви юмруци и ги стовари на масата. — Трябва да реша този проблем!

Фуентес се облегна назад. Не беше по силите му. Седеше и чакаше.

Мануел сякаш отново заговори на себе си, загледан в стената зад Фуентес.

— Ще трябва да я лъжа. Да лъжа, да лъжа, да лъжа. Трябва да пипна тези пари. Те ще променят живота ми изцяло! Ще трябва да я лъжа! Трябва да я накарам да повярва, че съпругът й ще бъде при нея. Ще трябва да й говоря съвсем успокоително, докато я накарам да се качи на кораба ми. Да, прав си, приятелю, ако тя започне да ни създава трудности, като разбере, че мъжът й няма да дойде, тогава ще я оставя на теб. — Той покри с ръце плешивата си глава и изстена. Моите хора ми имат доверие. Тя ми има доверие. Като направя това нещо, ще престана да бъда човекът, който държи на думата си. А от години всички ме познават като такъв.

Докато го слушаше, изведнъж дребнавият сметкаджийски ум на Фуентес роди страшна мисъл.

Ако тоя човек, дето уж си държи на думата можеше да забрави дадената дума и да измами един от своите, тогава доколко можеше да се разчита, че самият той ще получи милиона дето човекът на мъжката дума му бе обещал?

Да предположим, че се качат на кораба с петте милиона долара и Мануел му каже да пререже гърлото на Анита? Ще спре ли всичко дотам? Дали тоя човек няма да реши, че е по-добре да има пет милиона вместо четири? Дали нямаше изведнъж да го фрасне по главата и да нахрани и с него акулите?

Усети, че през тялото му преминава тръпка на ужас.

Мануел не гледаше към него. В момента той се взираше в огромните си ръце.

— Това е единственият изход. Ще трябва да я лъжа — измърмори той. — Дано ми прости господ.

В кисело настроение, детектив първа степен Том Лепски седеше зад бюрото си в полицейския участък на Парадайз Сити. Прелистваше сводката с престъпленията от предната нощ и нещо си мърмореше.

Настроението му беше кисело, защото се бе скарал с жена си, Керъл. В тези караници все той губеше и от това съвсем се вкисваше.

Лепски обичаше да се излежава. Все му се налагаше да търчи към полицейския участък, за да стигне навреме, но това не го притесняваше. А търченето бе изчислено до секунда.

Но най-обичаше да си похапва на закуска — три яйца, шунка на грил, препечен хляб, конфитюр и кафе. В седем и петнайсет Керъл се изтърколи от леглото, отиде в кухнята да приготви закуската му, в това време Лепски се избръсна, взе си душ и се облече.

Тази сутрин си бе облякъл ризата и тъкмо се бореше с панталоните, изведнъж се сепна. Не долавяше миризмата на печена шунка, нито се чуваше цвърченето на пържените яйца. Озадачен, вдигна ципа на панталоните си и тръгна към кухнята, но срещна Керъл на вратата на спалнята със сочно на вид парче шунка, забодено на вилица.

— Здрасти, скъпа — каза Лепски и спря. — Какво става със закуската ми?

— Без чиста риза… без закуска — отсече Керъл с властния си глас.

— Риза? — зяпна Лепски. — Какво общо може да има ризата с моята закуска?

— Не си облякъл чистата риза, която ти приготвих снощи.

Лепски издаде такъв звук, че и дива котка би се стреснала.

— Нищо й няма на проклетата ми риза! Хайде дай закуската.

— Тази риза е мръсна — натърти Керъл. — Изглежда, ти липсва елементарно самоуважение.

— Самоуважение? Какво общо може да има самоуважението с моята закуска?

— Лепски! Тази риза я носиш от три дни — каза Керъл бавно и отчетливо. — Не те ли е срам. Погрижих се да ти изгладя чиста риза. Облечи я!